Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Извън всичко това той сякаш нарочно все по-дълго и по-дълго се туткаше из килията. Пламеннорижавата му брада, безсмислената синева на очите му, кожената престилка, ръцете като клещи — всичко това повторно се наслагваше в такова потискащо, тягостно впечатление, че Цинцинат се извръщаше към стената, докато му чистеше килията.

Същото беше и сега и само завръщането на стола с дълбоките следи от булдожките зъби на горния край на правата облегалка послужи като по-особен белег за началото на този ден. Заедно със стола Родион донесе бележка от м’сю Пиер — почеркът завит на лимби, достолепни препинателни знаци, подпис като танц с воал. С шеговити и гальовни думи съседът благодареше за вчерашния дружески разговор и изразяваше надежда, че той скоро ще се повтори.

„Разрешете да ви уверя — така завършваше бележката, — че физически съм много, много силен (подчертано два пъти с линийка) и ако още не сте се убедили в това, ще имам честта при възможност да ви покажа още някои интересни (подчертано) примери на ловкост и поразително мускулно развитие.“

След това три часа непрекъснато, с неусетни паузи от тежко вцепенение, Цинцинат обикаля из килията, като ту прелистваше книга, ту си пощипваше мустаците. Сега вече я бе изучил до тънкости — познаваше я по-добре, да речем, от стаята, в която бе преживял дълги години.

Положението със стените бе такова: те неизменно бяха четири; целите бяха боядисани в жълт цвят, но там, където падаше сянка, основният тон изглеждаше тъмно гладък, някак глинест, в сравнение с онова променливо място, където денуваше ярксохровото отражение от прозореца. Тук, на светлото, ясно личаха всичките пъпчици на гъстата жълта боя — дори вълнистата извивка на браздулките от задружно преминалите космици на четката — и имаше една позната драскотина, до която скъпоценният паралелограм светлина достигаше в десет часа сутринта.

От скалния каменен под се надигаше пълзящ, пронизващ откъм краката студ, недоразвито, злобно, малко ехо обитаваше някаква част на леко вдлъбнатия таван с крушка (в мрежа) по средата — тоест не, не съвсем в средата, неправилност, която мъчително му дразнеше очите — и в този смисъл не по-малко мъчителен бе несполучливият опит да бъде боядисана желязната врата.

От трите представители на мебелите — кревата, масата, стола — само последният можеше да се мести. Местеше се и паякът. Горе, там, където започваше наклонената падина на прозореца, охраненото черно животинче бе намерило опорни точки за първокачествена паяжина със същата съобразителност, която проявяваше Марфинка, когато в най-неподходящ наглед ъгъл намираше къде и как да окачи прането да съхне. Събрал крачета пред себе си, така че настрани стърчаха мъхнати лакти, той с кръглите си очи следеше ръката с молива, приближаващ се до него, и почваше да се отдръпва назад, без да го изпуска от очи. За сметка на това с голямо удоволствие поемаше с крачката си мухата или пеперудата от грамадните пръсти на Родион — и ето сега например в югозападната част на паяжината висеше самотно крило на пеперуда, румено, с копринена отсянка и със сини ромбчета по назъбения край. То едва-едва помръдваше от тънкия полъх.

Надписите по стените сега бяха замазани. Изчезнал бе и правилникът. Беше отнесена — а може и да беше строшена — класическата кана с тъмната пещерна вода на екливото дънце. Голо, страховито и студено беше в това помещение, където качеството „затворничество“ бе по-слабо изразено от равнодушието на канцеларска, болнична или някаква друга чакалня, когато вече се свечерява и само ушите ти са бръмнали… при което ужасът от това очакване бе някак съчетан с неправилно намерения център на тавана.

Върху масата, покрита от известно време с карирана мушама, бяха оставени в обущарскочерни подвързии томовете от библиотеката. Моливът, изгубил стройността си и доста изподъвкан, почиваше върху наслаганите ветрилообразно, устремно изписани листове. Там имаше и едно писмо до Марфинка, завършено от Цинцинат още предния ден, тоест в деня след свиждането, но той все не се решаваше да го изпрати, затова го остави да отлежи, като че от самия предмет очакваше онова съзряване, което вече не можеше да достигне анемичната му мисъл, нуждаеща се от друг климат.

Ще стане дума сега за скъпоценността на Цинцинат, за неговата плътска непълнота, за това, че основната му част се намираше на съвсем друго място, а тук, недоумявайки, се луташе само незначителна част от него — беден, объркан Цинцинат, сравнително глупав Цинцинат, както биваш насън доверчив, слаб и глупав. Но и насън — все едно, все едно — твърде явно прозираше истинският му живот.