Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Прозрачно-пребледнялото лице на Цинцинат с мъх върху хлътналите страни и с мустаци с толкова нежна косъмна субстанция, че изглеждаха по-скоро разпиляна над устната слънчева светлина, дребното и още младо въпреки всички терзания лице на Цинцинат с плъзгащи се, непостоянни на цвят, като че леко прозрачни очи беше съвсем недопустимо по своя израз у нас — особено сега, когато бе престанал да се таи. Ризата с разкопчана яка, разгърденото черно халатче, твърде големите за тънките крака пантофи, философската шапчица върху темето му и лекото помръдване (все пак отнякъде духаше!) на прозрачната му коса до слепоочията допълваха този образ, цялото неприличие на който мъчно можеше да се изрази с думи — то се състоеше от хиляди едва забележими, пресичащи се дреболии, от светлите очертания на някак не съвсем дорисуваните, но очертани от велик майстор устни, от пърхащото движение на празните, още незащриховани ръце, от разпиляващите се и събиращи се отново лъчи в дишащите очи… но и всичко това, разглобено и разгледано, не можеше да изтълкува Цинцинат: също като че с едната страна на съществото си той неуловимо преминаваше в друга плоскост, както цялата съвкупност от дървесния листак преминава от сянката в блясъка, така че не можеш да доловиш къде започва потапянето в трепета на другата стихия. Сякаш всеки миг в движението си из затвореното пространство на криво-ляво измислената килия Цинцинат щеше да стъпи така, че естествено и без усилие да се плъзне зад въздушната кулиса през някаква въздушна светлинна пролука — и да се отдалечи със същата непринудена гладкост, с каквато се движи по всички предмети, и изведнъж си отива като че отвъд въздуха, в друга дълбина пробягващият отблясък на завъртяно огледало. При това всичко у него излъчваше тънък, сънен, но всъщност необикновено силен, горещ и самобитен живот: сини като най-синьото пулсираха вените му, чиста, кристална слюнка овлажняваше устните, трепкаше кожата върху бузите, върху челото, обрамчено от разтворена светлина… и всичко това толкова дразнеше, че на наблюдателя му се искаше още веднага да разедини, да накълца, да унищожи нахално изплъзващата се плът и всичко, каквото се подразбираше от нея, което тя неясно изразяваше чрез себе си, всичко това невъзможно, волно, ослепително — стига, стига, не обикаляй повече, легни на кревата, Цинцинат, за да не възбуждаш и да не дразниш — и наистина, почувствувал хищния порив на погледа през вратата, Цинцинат лягаше или сядаше на масата, разтваряше книга.

Книгите, които се чернееха на масата, бяха следните: първо, съвременен роман, за който Цинцинат, докато бе на свобода, не бе намерил време; второ, една от тези издавани безброй пъти христоматии, в които са събрани стегнати адаптации и откъси от древната литература; трето, подвързаните книжки на старо списание; четвърто, няколко опърпани томчета от дебел труд на неразбираем език, донесени погрешка — не беше ги поръчвал.

Романът беше прочутият „Quercus“ и Цинцинат беше прочел от него една третина: към хиляда страници. Герой на романа беше един дъб. Романът представляваше биография на дъба. Там, където Цинцинат беше спрял, дъбът беше подкарал третия си век; лесно пресмятане подсказваше, че към края на книгата той ще достигне най-малко шестстотингодишна възраст.

Идеята на романа се смяташе за връх на съвременната мисъл. Като използуваше постепенното развитие на дървото (пораснало мощно и самотно върху склона над планински дол, в който вечно шуми вода), авторът разгръщаше едно след друго все същите исторически събития — или сенки на събития, — свидетел на които можеше да бъде дъбът; това беше ту диалог между воини, слезли от конете — с изабелов цвят единият, другият петнист, — за да си отдъхнат под освежаващата шатра на благородните листи; ту разбойнически стан и песен на гологлава бегълка; ту под синия зигзаг на бурята забързано преминаващ големец, спасяващ се от царския гняв; ту върху наметало труп, който сякаш още потръпваше от движението на листната сянка; ту мимолетна драма между селяни. Имаше и параграф от страница и половина, в който всички думи започваха с „п“.

Авторът като че бе седнал с апарата си някъде сред горните клони на „Quercus“-а — там дебнеше и улавяше плячката си. Идваха и си отиваха различни начини на живот, удържаха се за миг сред зелените отблясъци. А естествените промеждутъци на бездействие се запълваха от учените с описанията на самия дъб от гледна точка на дендрологията, на орнитологията, колеоптерологията, митологията или с популярни описания, изпъстрени с народен хумор. Между другото се даваше подробен списък на всички монограми върху кората с тяхното тълкуване. Най-сетне значително внимание се отделяше на музиката на водата, на изгревната и залезната палитра и на промените във времето.