Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Цинцинат се вълнуваше особено от съсредоточената увереност на звуците, от настойчивата сериозност, с която те преследваха в тишината на крепостната нощ — може би още далечна, но безспорно достижима цел. Възпирайки дишането си, той се плъзна с призрачна лекота като лист цигарена хартия… и на пръсти по лепкавото, вкопчващо се… към онзи ъгъл, откъдето като че ли… като че ли… но щом се приближи, разбра, че се е излъгал — чукането беше по-вдясно и горе; тръгна — и отново се обърка, подвел се от слуховата измама, когато звукът, преминавайки косо през главата, в бързината се обслужва не от това ухо.

Пристъпил несполучливо, Цинцинат закачи таблата, изправена на пода до стената: „Цинцинат!“ — каза таблата укорно. Тогава чукането спря с рязка внезапност, в която за слушателя имаше приятна разумност — и застанал неподвижно до стената, притиснал с палеца на крака лъжичката върху таблата и навел отпушената си, куха глава, Цинцинат чувствуваше, че неизвестният копач също замря и се ослушва като него.

Половин минута по-късно, по-тихо, по-сдържано, но още по-изразително, по-умно, звуците се възобновиха. Като се обръщаше и полека отместваше стъпало от цинка, Цинцинат се опита отново да определи положението им: отдясно, ако застане с лице към вратата — да, отдясно, и във всеки случай са още далеч… Ето какво успя да заключи след дълго ослушване. Като тръгна най-сетне обратно към кревата за пантофите — не издържаше вече бос, — в мъглата сепна гръмконогия стол, който никога не нощуваше на едно и също място, и звуците отново се прекъснаха — този път окончателно, тоест може би щяха да продължат след предпазливо прекъсване, обаче утрото вече набираше сила и Цинцинат виждаше — с очите на привичната представа — как на столчето си в коридора, целият вдигнал пара от влагата и раззинвайки яркочервена уста, се протяга Родион.

Цялото утро Цинцинат се ослушваше и преценяваше с какво и как да изяви отношението си към звуците в случай, че се повторят. Навън се развилня — простичко, но с вкус режисирана — лятна буря, в килията бе тъмно като вечер, чуваше се гръм ту едър, объл, ту чуплив, с пукотевица, и светкавицата отпечатваше отражението на решетката в неочаквани места. По пладне се яви Родриг Иванович.

— Имате посещение — каза той, — но първо бих искал да узная…

— Кой е? — попита Цинцинат, като в същото време си помисли: само не сега… (тоест чукането да не се възобнови сега).

— Вижте какъв номер — каза директорът, — не съм сигурен дали ще желаете… Работата е там, че е дошла майка ви.

— Мама ли? — попита Цинцинат.

— Ами да — майка ви, майчето ви, мамахен — накратко, жената, която ви е родила. Ще я приемете ли? Решавайте бързо.

— Виждал съм я само веднъж през живота си — каза Цинцинат — и наистина, никакви чувства… не, не, не си заслужава, не бива, няма защо…

— Както искате — каза директорът и излезе.

След минута, като гугукаше любезно, той въведе дребничката, в черна мушама Цедилия Ц.

— Ще ви оставя насаме — добави той добродушно, — макар че това е против нашите правила, но има положения… изключения… майка и син… прекланям се…

Exit, като стъпваше заднишком, същински придворен.

В лъскавата си черна мушама и с такава също непромокаема шапка с отпусната периферия (която й придаваше нещо буреносно-рибарско), Цецилия Ц. остана да стои насред килията, вперила ясен взор в сина си; тя се разкопча; шумно подсмръкна и каза с припрения си ситен бъбреж:

— Сприя, лапавица, мислех, никога няма да се изкатеря, отгоре по пътя потоци, потопи…

— Седнете — каза Цинцинат, — не стойте така.

— За друго не зная, ама е тихо при вас — продължи тя, като все подсмърчаше и силно, като с ренде търкаше с пръст под носа си, така че розовото му крайче се сбръчкваше и се клатеше. — Едно може да се каже — тихо е и доста чисто. При нас в приюта между другото няма толкова големи стаи за сам човек. Ах, постелята, миличък мой — в такъв вид ви е постелята!

Тя тръшна професионалната си чанта, пъргаво смъкна черните тънки плетени ръкавици от малките си подвижни ръце и като се наведе ниско над кревата, се залови да го застила наново, стелейки се като че ли и тя самата. Черен гръб с тюленова лъскавина, коланче, закърпени чорапи.

— Ето така е по-добре — каза тя, като се изправи, и сетне, сложила ръце на кръста, изви очи към отрупаната с книги маса.

Беше младолика, всичките й черти даваха пример на Цинцинатовите, които по свой начин ги следваха; Цинцинат също смътно усещаше приликата, като гледаше остроносото й личице, наклонения блясък на прозрачните очи. Посред доста откритите гърди се червенееше под ямичката надолу триъгълник луничав загар, но изобщо кожата беше същата, от която някога е бил скроен отрязъкът, послужил за Цинцинат — бледа, тънка, с вени небесен цвят.