Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Чака, чака и ето — в най-мъртвия нощен час звуците заработиха отново. Самичък в тъмнината, Цинцинат се усмихна. Напълно съм готов да допусна, че и те са измама, но толкова вярвам сега в тях, че и тях заразявам с истина.

Те бяха още по-твърди и по-точни, отколкото през миналата нощ; не блъскаха слепешката; как да се съмнява в тяхното приближаващо се, настъпателно движение? Скромността им! Умът! Тайнственото, пресметливо упорство! Дали с обикновена кирка, или е някакво чудновато оръдие (от амалгамата на най-неподходящо вещество и от всесилната човешка воля), но някой някак — това беше ясно — си пробиваше проход.

Беше студена нощ, сивият мазен отблясък на луната, като се делеше на квадрати, полягаше върху вътрешната страна на прозоречната долина; цялата крепост се усещаше като налята отвътре с гъст мрак и лъсната отвън от луната, с черни начупени сенки, които се смъкваха по скалистите склонове и безшумно рухваха в урвите; да, беше безстрастна каменна нощ, но в нея, в глухото й лоно, като подкопаваше мощта й, си пробиваше път нещо съвсем чуждо на нейния състав и система. Да не би това да са старите ти романтични бълнувания, Цинцинат?

Той взе покорния стол и доста силно удари с него по пода, после няколко пъти по стената — мъчейки се поне чрез ритъма да придаде някакъв смисъл на звука. И наистина промъкващият се в нощта отначало спря, като че преценяваше дали са враждебни отсрещните звуци, или не — и изведнъж възобнови работата си с такава тържествуваща живост на звука, която доказваше на Цинцинат, че откликът му е разбран.

Той се убеди — да, идват именно при него, него искат да спасят — и като продължаваше да почуква по най-болезнените места на камъка, предизвикваше — в друг диапазон и ключ — по-пълно, по-сложно, по-сладко повторението на тези простички ритми, които бе предлагал.

Вече взе да мисли как да създаде азбука, когато забеляза, че не месечината, а друга, неканена светлина разрежда здрача — и тъкмо забеляза това, когато звуците се изтеглиха. Сетне доста време се рони нещо, но и то постепенно утихна и беше странно да си представиш, че толкова доскоро нощната тишина бе нарушавана от жаден, жарък, промъкващ се хитро живот, душещ отблизо й хъхрещо притиснатата си щипка — и отново ровещ настървено като куче, което напира към борсук.

През колебливата дрямка видя как влезе Родион — а беше вече следобед, когато се пробуди напълно — и както винаги помисли, че краят още не е днес, а нали можеше да бъде и днес, както можеше да бъде и утре, но утре е още далеч.

Целия ден се ослушва в шума на ушите си, като си стиска ръцете, тихо се здрависва сам със себе си; обикаля около масата, където се белееше неизпратеното още писмо; или си представяше мигновения, пресекващ дъха като пауза в този живот, поглед на вчерашната гостенка, или слушаше шумоленето на Емочка. Хайде, добре, пий тази помия от надежда, мътната сладка боза, надеждите ми не се сбъднаха, а нали си мислех, че поне сега, поне тук, където самотата е толкова на почит, то ще се разпадне само на двамина, на теб и на мен, а няма да се размножи, както се беше размножило — шумно, дребнаво, нелепо, дори не можах да се приближа до теб, твоят страшен баща за малко да ми претроши краката с тоягата си, затова ти пиша, това е последният опит да ти обясня какво става, Марфинка, направи необичайно усилие и разбери, макар и през мъгла, макар и с крайчеца на мозъка, но разбери какво става, Марфинка, разбери, че ще ме убиват, нима е толкова трудно, не искам от теб дълги вдовишки воздихания, траурни лилии, но те моля, необходимо ми е — сега, днес — ти да се изплашиш като дете, че ето с мен искат да сторят нещо страшно, долно, от което ти прилошава, и така изкрещяваш посред нощ, че дори когато чуваш как се приближава бавачката — „тихо, тихо“, — все още продължаваш да се дереш, ето колко страшно трябва да ти стане, Марфинка, нищо, че малко ме обичаш, но трябва да разбереш поне за миг, а после можеш отново да заспиш. Как да те раздвижа? Ах, нашият живот с теб беше ужасен, ужасен и няма с това да те раздвижа, много се старах в началото, но ти знаеш — темпото ни беше различно и аз веднага изостанах. Кажи ми колко ръце са мачкали меката плът, с която тъй щедро е обраснала твоята твърда, горчива, малка душа? Да, отново като привидение се връщам към твоите първи измени и с вой, раздрънкал вериги, плувам през тях. Целувките, които неволно съм съзирал. Целувките ви, които приличаха най-вече на някакво хранене, съсредоточено, нечисто и шумно. Или когато ти, примижала, нагъваше пръскаща праскова и после, завършила, но гълтайки още, още с пълна уста, канибалка, разперваше пръсти, замаяният ти поглед блуждаеше, лъщяха възпалените устни, трепкаше брадичката, цялата в капки мътен сок, пропълзяващи върху оголената гръд, в същото време, когато приапът, който те насищаше, внезапно се обръщаше с конвулсивно проклятие, с превит гръб към мен, влезлият ненавреме в стаята. „За Марфинка са полезни всякакви плодове“ — с някаква сладкобълбукаща влага в гърлото говореше ти, събрана цялата в една влажна, сладка, проклета гънчица — и ако отново се връщам към всичко това, то е само за да се отърва, да го изтласкам от себе си, да се очистя — и още за да знаеш, за да знаеш… Какво? Вероятно все пак те вземам за някоя друга — като мисля, че ще ме разбереш, — както лудият взема влезлите си роднини за звезди, за логаритми, за хиени с увиснали задници — но има още безумци — те са неуязвими! — които вземат самите себе си за безумци, и тогава кръгът се затваря. Марфинка, в някакъв такъв кръг се въртим с тебе — о, да можеше да се изскубнеш за миг — после ще се върнеш в него, обещавам ти, не се иска много от теб, но се изтръгни за миг и разбери, че ме убиват, че сме заобиколени от кукли и че самата ти си кукла. Не зная защо ме измъчваха много твоите измени, тоест по-точно всъщност зная защо, но не зная тези думи, които би трябвало да се подберат, за да разбереш защо се измъчвах толкова. Няма ги тези думи в онзи малък размер, който ти употребяваш за всекидневните си нужди. Но все пак отново ще опитам: „Мен ме убиват!“ Добре, всички заедно, още веднъж: „Мен ме убиват!“ Още веднъж: „… убиват!“ — искам така да напиша това, че да си затиснеш ушите — своите тънкокожи маймунски уши, които криеш под кичурите дивна женска коса, но аз ги зная, виждам ги, пощипвам ги, студени са, мачкам ги в неспокойните си пръсти, за да ги стопля някак, да ги оживя, да ги очовеча, да ги накарам да ме чуят. Марфинка, искам да настояваш за ново свиждане и тогава вече, разбира се, ела сама, ела сама! Тъй нареченият живот е свършен, пред мен е само хлъзгавият ешафод, стражниците ми се изхитриха да ме докарат до такова състояние, че моят почерк — нали виждаш — е като пиян, но нищо, ще ми стигнат силите, Марфинка, за такъв разговор с теб, какъвто никога не сме водили, защото така е необходимо — да дойдеш още веднъж, — и не си мисли, че това писмо е измамно, аз ти пиша, Цинцинат, аз плача, Цинцинат, който всъщност обикаляше около масата, а сетне, когато Родион му донесе вечерята, каза: