Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Хвърли заровете и веднага скочи от три на двайсет и седем, но после се наложи отново да слезе — за сметка на това от двайсет и два на четирийсет и шест излетя Цинцинат. Играта се проточи. М’сю Пиер поруменяваше като малина, тропаше, ядосваше се, навираше се под масата за заровете и се измъкваше оттам, сложил ги на дланта си, като се кълнеше, че точно така били обърнати на пода.

— Защо миришете така? — попита Цинцинат с въздишка.

Дебеличкото лице на м’сю Пиер се изкриви от пресилена усмивка.

— Наследствено ми е — обясни той с достойнство, — краката ми малко се потят. Опитвах със стипца, не помага. Трябва да ви кажа, че макар да страдам от дете и макар че към всяко страдание да трябва да се отнасяме с уважение, досега никой така безцеремонно…

— Задушавам се — каза Цинцинат.

Те бяха още по-близо — и сега бързаха толкова, че би било грехота да ги разсейва с чукането на въпроси. И те продължиха по до късно от вчера, и Цинцинат се бе проснал на плочите кръстом, по очи, като повален от слънчев удар, и поощрявайки маскирането на чувствата, ясно чрез слуха си виждаше тайния проход, удължаващ се с всяко човъркане, и усещаше, сякаш му облекчаваха тъмната, тегнеща болка в гърдите, как се разклащат камъните и вече гадаеше, загледан в стената, къде точно ще се пропука и ще зейне с трясък.

Още пропукваше и се ронеше, когато дойде Родион. След него, с балетни обувки на бос крак и с вълнена рокличка на шотландски карета, се шмугна Емочка и както се бе случвало неведнъж, се скри под масата, клекнала свита там, така че ленената й коса, къдреща се в краищата, закриваше и лицето, и коленете, и дори глезените. Щом Родион се отдалечи, тя подскочи — и право към Цинцинат, който седеше на кревата, събори го, закатери се по него, беше се озъбила, на предните й зъби се бе залепило парченце зелен лист.

— Седи мирно — каза Цинцинат, — уморен съм, цяла нощ не съм затворил очи — седи мирно и ми разкажи…

Емочка пъхтеше, заби чело в гърдите му; изпод разпилелите се и увиснали на една страна букли в задния отвор на роклята се оголи горната част на гърба с ладийката, променяща се от движението на плешките и цялата равномерно обраснала с белезникав мъх, който изглеждаше симетрично наресан.

Цинцинат я погали по топлата глава, като се мъчеше да я привдигне. Тя го хвана за пръстите и почна да ги стиска и да ги допира до бързите си устни.

— Ама че си галена — сънливо каза Цинцинат, — хайде, стига, стига. Разкажи ми…

Но бе я обзел порив на детско буйство. Това мускулесто дете търкаляше Цинцинат като кутре.

— Престани! — извика Цинцинат. — Не те ли е срам!

— Утре — изведнъж каза тя, като го стискаше и бе вперила очи над носа му.

— Утре ще умра ли? — попита Цинцинат.

— Не, ще ви спася — замислено пророни Емочка (тя беше го яхнала).

— Виж, това е чудесно — каза Цинцинат, — отвред спасители! Отдавна беше време, че инак ще се побъркам. Моля те, слез, тежиш ми, горещо ми е.

— Ще избягаме и вие ще се ожените за мен.

— Може би — когато пораснеш, но само че вече имам жена.

— Дебела, стара — каза Емочка.

Тя скочи от постелята и се затича покрай стените, както бягат танцьорките, в едър тръс, раздрусвайки коса, сетне скочи, като че летеше, и накрая се завъртя на място, разперила множество ръце.

— Скоро съм пак на училище — каза тя, сетне мигновено седна върху коленете на Цинцинат и начаса забравила всичко, потъна в ново занимание: залови се да чопли черната дълга коричка върху лъскавата си пищялка, коричката вече наполовина се беше отделила, белегът се розовееше нежно.

Присвил очи, Цинцинат гледаше наведения й профил, очертан от пухкава ивица светлина, оборваше го дрямка.

— Ах, Емочка, помни, помни, помни какво си обещала. Утре! Кажи ми, как ще го направиш?

— Дайте си ухото — каза Емочка.

Като го прегърна с една ръка през врата, тя жарко, влажно и съвсем неразбираемо му забоботи в ухото.

— Нищо не чувам — каза Цинцинат.

Тя нетърпеливо отметна косата от лицето си и отново се долепи до него.

— Бу… бу… бу… — екливо боботеше тя и ето отскочи, завъртя се, и ето че вече си почиваше на леко разклатения трапец, събрала и изпънала пръсти като клин.

— Все пак много разчитам на това — през нарастваща дрямка избъбри Цинцинат и бавно отпусна мокрото си бучащо ухо на възглавницата.

Когато заспиваше, усети как тя се прехвърли през него — и сетне неясно му се привиждаше, че тя или някой друг безкрайно сгъва някаква бляскава тъкан, хваща я за крайчетата и я сгъва, поглажда я с длан, отново я сгъва — и за минута се събуди от писъка на Емочка, която Родион тътреше навън.