Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— Леле, леле, и тук би трябвало… — изчурулика тя и бързо, както всичко, което вършеше, се залови за книгите, занарежда ги на купчинки. Заинтересувала се мимоходом от една картинка в разтвореното списание, тя измъкна от джоба на мушамата бобовиден калъф и отпуснала крайчетата на устните си, сложи пенсне. — Двайсет и шеста година — промълви тя усмихната, — колко старо време, направо не ти се вярва.

(… две снимки: на едната белозъбият президент на гарата в Манчестър стиска ръката на превитата от годините правнучка на последния изобретател; на другата — двуглаво теле, родило се в някакво село край Дунава…)

Тя въздъхна без причина, отмести списанието, събори молива, не успя да го хване и произнесе: уп!

— Оставете — каза Цинцинат, — тук не може да съществува безредие, тук може да има само преместване.

— Ето — донесох ви (измъкна, като извади и хастара на джоба, пакетче от палтото си). Ето. Бонбони. Хапвайте си ги със здраве.

Седна и изду бузи.

— Катерих се, изкатерих се и се уморих — каза тя, като пресилено пъхтеше, а сетне застина, вгледана с неясен копнеж в паяжината горе.

— Защо сте дошли? — попита Цинцинат, като закрачи из килията. — Нито на вас ви е нужно, нито на мен. Защо? Нали това е глупаво и безинтересно. Нали прекрасно виждам, че сте същата пародия като всички, като всички. И щом ме залисват с такава умела пародия на майка… Обаче представете си например, че съм възложил надежда на някакъв далечен звук, как мога да вярвам в него, щом дори вие сте измама. Да бяхте казали на всичкото отгоре: армаганче. И защо ви е мокра мушамата, а обувките ви са сухи — нали това е небрежност. Предайте на реквизитора.

Тя — Припряно и виновно:

— Ама нали бях с галоши, долу в канцеларията ги оставих, честна дума…

— Ах, недейте, недейте. Само не се впускайте в обяснения. Играйте си ролята — повече чуруликане, повече безгрижие и няма що — ще мине.

— Дойдох, защото съм ваша майка — промълви тихо тя и Цинцинат се разсмя.

— Не, не, не изпадайте във фарс. Помнете, че тук има драма. Смешното си е смешно, но все пак не бива много да се отдалечавате от гарата: драмата може да си замине. Вие по-добре… да, ето какво, повторете, повторете ми впрочем преданието за моя баща. Нима той наистина е потънал в мрака на нощта и никога не сте узнали нито кой е, нито откъде е — това е странно…

— Само гласа, лицето му не видях — отвърна тя все така тихо.

— Ето, ето, пригласяйте ми, смятам да го направим скитник, избягал моряк — с тъга продължи Цинцинат, като щракаше с пръсти и все крачеше, крачеше. — Или горски разбойник, гастролиращ в парка. Или запил се занаятчия, дърводелец… Хайде, измислете нещо по-скоро.

— Вие не разбирате — възкликна тя (във вълнението си стана и веднага седна отново), — да, не зная кой беше — скитник ли, беглец ли, всичко е възможно… Но как не разбирате това… да — беше празник, беше тъмно в парка и аз бях момиче, но нали работата не е там. Нали няма как да се излъжа! Човек, който изгаря жив, сигурно е убеден, че не се къпе в нашата Строп. Тоест искам да кажа: не бива, не бива да се излъжа… Ах, как не разбирате!

— Какво не разбирам?

— Ах, Цинцинат, той — също…

— Какво също?

— Той също като вас, Цинцинат…

Тя съвсем наведе лице, отрони пенснето в шепата си. Пауза.

— Откъде ви е известно това — мрачно попита Цинцинат, — как така веднага може да се забележи…

— Нищо повече няма да ви кажа — произнесе тя, без да вдига очи.

Цинцинат седна на кревата и се замисли. Майка му се изсекна с необикновен тръбен звук, който мъчно можеше да се очаква от такава дребна женица, и погледна нагоре към падината на прозореца. Небето очевидно се бе прояснило, чувствуваше се близкото присъствие на синева, слънцето бе прокарало своята ивичка по стената — ту побледняваща, ту разгаряща се отново.

— Сега има метличини в ръжта — бързо забъбри тя — и всичко е така дивно, облаците бързат, все тъй е неспокойно и светло. Живея далеч оттук, в Докторския, и когато пристигам при вас в града, когато пътувам през нивята със старата двуколка и виждам как блести Строп, и виждам този хълм с крепостта, и всичко — винаги ми се струва, че се повтаря, повтаря се някаква чудесна история, която все не смогвам и не умея да разбера — и все пак някой ми я повтаря толкова търпеливо! Работя по цял ден в нашия приют, пет пари не давам за нищо, имам любовници, обожавам ледена лимонада, но оставих пушенето, защото имам разширена аорта — и ето седя при вас, седя при вас и не зная защо седя и защо рева, и защо разправям това, сега ще ми бъде горещо да бия път надолу с тази мушама и с вълнената рокля, слънцето съвсем ще се разбеснее след такава буря…