Владимир Набоков - Покана за екзекуция

— И изобщо извън това се увличам от фотографията още от младини, сега съм на трийсет години, а вие?

— Той е точно на трийсет — каза директорът.

— Ето, видяхте ли, познал съм значи. Щом и вие се интересувате, ей сега ще ви покажа…

С обичайната пъргавина той извади от нагръдното джобче на дрехата издут портфейл, а от него — дебело тесте любителски снимки от най-малкия формат. Като ги прехвърляше, сякаш бяха миниатюрни карти, ги занарежда по една върху масата, а Родриг Иванович ги грабваше, възкликваше от възторг, дълго ги разглеждаше и бавно, като продължаваше да се любува на снимката или вече протягаше ръка за следващата, ги предаваше по-нататък — макар че по-нататък всичко бе неподвижно и безмълвно. На всичките тези снимки бе м’сю Пиер, м’сю Пиер в най-разнообразни положения — ту в градината с огромен домат-шампион в ръцете, ту приседнал с едната кълка на някакъв парапет (профил, лула в устата), ту как чете в люлеещ се стол, а до него чаша със сламка…

— Прекрасно, забележително — мълвеше Родриг Иванович, като движеше рамене, клатеше глава, впивайки очи във всяка снимка или дори хванал наведнъж две и прехвърляше поглед от едната на другата. — Уух, какви са ви бицепсите тук! Направо невероятни при вашето изящно телосложение. Поразително! Ах, каква красота — говорите с птиче!

— Дресирано — каза м’сю Пиер.

— Извънредно забавно! Виж ти… Ами това какво значи — май си хапвате-диня!

— Тъй вярно — каза м’сю Пиер. — Тези вече ги разгледахте. Ето — заповядайте.

— Очарователно, уверявам ви. Я дайте тази порция насам, той още не ги е видял…

— Жонглирам с три ябълки — каза м’сю Пиер.

— Браво!

— По време на утринния чай — каза м’сю Пиер, — това съм аз, а това — покойният ми татко.

— О, да, да, познах го… Какви благородни бръчки!

— Край брега на Строп — каза м’сю Пиер. — Ходили ли сте там? — обърна се той към Цинцинат.

— Струва ми се, че не — отвърна Родриг Иванович. — Ами това къде е? Какво елегантно палтенце! Да ви кажа, тук изглеждате по-възрастен. Чакайте, искам още веднъж тази, с лейката.

— Ето… Това е всичко, каквото съм взел — каза м’сю Пиер и отново се обърна към Цинцинат: — Стига да знаех, че толкова се интересувате, щях да взема още, имам към десетина албума.

— Чудесно, поразително — повтаряше Родриг Иванович и бършеше очи с люлякова кърпичка, те бяха се навлажнили от всичкия този щастлив смях, ахкане, вълнения.

М’сю Пиер си затвори портфейла. Изведнъж в ръцете му изникна тесте карти.

— Намислете си някоя — предложи той, като нареждаше картите на масата; отмести с лакът пепелника; продължи да ги нарежда.

— Намислихме — бодро изрече директорът.

М’сю Пиер, като малко се превземаше, допря пръст до челото; сетне бързо събра картите, юначно шляпна тестето и хвърли тройка спатия.

— Това е невероятно — възкликна директорът. — Просто невероятно!

Тестето изчезна също тъй незабелязано, както се бе появило. Като си даде невъзмутим вид, м’сю Пиер каза:

— Отива една бабичка на доктор: „Да знаете, казва, господин докторе, каква болест ме е налегнала, страх ме е, че ще ме умори…“ — „Какви са й симптомите?“ — „Главата ми трепери, господин докторе.“ — И м’сю Пиер, като фъфлеше и се друсаше, представи старицата.

Родриг Иванович лудешки се закиска, тресна с юмрук по масата, за малко да падне от стола, закашля се, застена, едва се успокои.

— Ама вие, м’сю Пиер, сте незаменим в компания — избъбри той през сълзи, — направо незаменим! Толкова смешен виц не съм чувал, откак съм жив!

— Какви сме тъжни, какви сме нежни — обърна се м’сю Пиер към Цинцинат, издул устни, като че искаше да разсмее начумерено дете. — Все мълчим, та мълчим, а мустаците ни треперкат, а жилката на шийката ни тупка, а очичките ни плувнали…

— Всичко е от радост — припряно се намеси директорът… — N’y faites pas attention. 6 6 Не обръщайте внимание, (фр.) — Б.пр.

— Да, наистина радостен ден, чуден ден — каза м’сю Пиер, — и на мен душата ми е направо кипнала… Не искам да се хваля, но у мен, колега, ще намерите рядко съчетание от външна общителност й вътрешна деликатност, от разговорливост и умение да мълча, от игривост и сериозност… Кой ще утеши ридаещия младенец, кой ще му залепи играчката? М’сю Пиер. Кой ще се застъпи за вдовицата? М’сю Пиер. Кой ще ви даде разумен съвет, кой ще ви посочи лекарство, кой ще донесе утешителна новина? Кой? Кой? М’сю Пиер. Винаги — м’сю Пиер.

— Изумително! Талант! — възкликна директорът, като да бе чул стихове, а в същото време все поглеждаше Цинцинат и шаваше вежда.