Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Цинцинат затаи дъх, тръгна, спря отново, ослуша се: някъде отпред, от неизвестна далнина, долиташе чукане.

Това бе равномерно, ситно, тупкащо чукане и Цинцинат, на когото му затрепериха всичките листенца, усети покана в него. Той продължи нататък, много внимателен, блещукащ, лек; за кой ли път сви зад ъгъл. Чукането спря, но сетне като че прелитна по-близо като невидим кълвач. Чук, чук, чук. Цинцинат ускори крачка и отново тъмният коридор се прегъна. Изведнъж стана по-светло — макар и не като денем, — ето чукането стана определено, доволно от себе си. Отпред бледо осветената Емочка хвърляше топка по стената.

Проходът на това място бе широк и отначало на Цинцинат му се стори, че в лявата стена има голям дълбок прозорец, откъдето се лее тази странна допълнителна светлина. Навела се, за да вдигне топката, а заедно с това и да си дръпне чорапа, Емочка хитро и свенливо се озърна. По голите й ръце и покрай пищялките стърчаха светли косъмчета. Очите й блестяха през белезникавите мигли. Ето тя се изправи, като отметна от лицето ленените къдрици със същата ръка, с която държеше топката.

— Тук е забранено да се идва — каза тя; имаше нещо в устата си, то тропна зад бузата й, удари се в зъбите.

— Какво смучеш? — попита Цинцинат.

Емочка изплези език; върху самостоятелно живото му крайче трепкаше кисело бонбонче.

— Имам още — каза тя, — искате ли?

Цинцинат поклати глава.

— Тук е забранено — повтори Емочка.

— Защо? — попита Цинцинат.

Тя мръдна рамо и кръшно огъната, извила ръка с топката и напрегнала прасци, се, приближи до мястото, където, стори му се, бе нишата, прозорецът — и там, като се занамества, изведнъж станала по-кокалеста, се настани върху каменната издатина като на прозоречен перваз.

Не, това само беше подобие на прозорец; по-скоро — витрина, а в нея — да, разбира се, как да не ги познае! — изглед към Тамарини градини. Изрисуван в няколко ракурса, изпълнен в мътнозелени тонове и осветен със скрити крушки, този изглед приличаше не толкова на терариум или на театрален макет, колкото на декор, върху чийто фон се напъва духов оркестър. Всичко бе предадено доста точно в смисъл на групи и перспективи — и да не бяха унилите бои, да не бяха неподвижните дървесни върхари и тромавото осветление, човек можеше примижал да си представи, че гледа през прозореца в кулата, ето от тази тъмница към онези градини. Снизходителният поглед разпознаваше тези пътища, тези къдрави зелени горички и входа отдясно, и отделни тополи, и дори бледата мазка посред неубедителната синева на езерото — вероятно лебед. А в дълбочина, в условната мъгла се заобляха хълмовете, над тях, на това тъмносивкаво небе, под което, живеят и умират преструванковците, бяха застанали неподвижни кълбести облаци. И всичко това бе някак опушено, вехто, покрито с прах, и стъклото, през което гледаше Цинцинат, бе на петна — по някои от тях можеха да се възстановят детски пет пръста.

— Все пак ме изведи дотам — прошепна Цинцинат, — умолявам те.

Той седеше до Емочка на каменната издатина и двамата се вглеждаха в изкуствената далечина във витрината, тя загадъчно местеше пръст по лъкатушните пътеки и косата й миришеше на ванилия.

— Тейко идва — изведнъж дрезгаво и припряно избъбри тя, като се озърна; скочи на пода и се скри.

Наистина от страната, противоположна на тази, откъдето бе дошъл Цинцинат (отначало дори си помисли — има огледало), се приближаваше Родион, като подрънкваше ключовете.

— Заповядайте си вкъщи — рече той шеговито.

Светлината във витрината изгасна, Цинцинат направи крачка с намерението да се върне по същия път, по който бе стигнал дотук.

— Къде, къде — подвикна Родион, — вървете направо, по-близо е.

И едва тогава Цинцинат разбра, че чупките на коридора не са го отвеждали наникъде, а са представлявали широк многоъгълник — защото сега, свърнал зад ъгъла, видя в дъното своята врата, а преди да стигне до нея, мина покрай килията, в която държаха новия арестант. Вратата на тази килия бе широко разтворена и там в раираната си дреха бе стъпил на стола вече виденият симпатичен нисък дебеланко и закачваше календара на стената: чук, чук — като кълвач.

— Не се заглеждайте, моме гиздава — добродушно промълви Родион. — Вкъщи, вкъщи. Ама как ви е почистено, а? Сегинка не е срамота да срещате гости.

Особено май се гордееше, че паякът беше настанен в чиста, безупречно правилна паяжина, очевидно току-що създадена.

Омайно утро! Свободно, без предишното триене, то проникваше през стъклото зад решетката, измито вчера от Родион. Направо лъхаше на нова къща от жълтите, лепкави стени. Масата беше покрита с чиста покривка, още с въздух, без да пада плътно. Щедро измитият плочест под дъхтеше фонтанна хладина.