Владимир Набоков - Покана за екзекуция

Сега е хубаво, чисто. Въздъхна и облече прохладна, запазила мириса на домашно пране нощница. Мръкна се. Той лежеше и продължаваше да плава. Родион запали осветлението в обичайното време и отнесе кофата, коритото. Паякът се спусна при него по паяжината и спря на пръста му, който Родион подаде на мъхнатото животинче, и разговаряше с него като с канарче. През това време вратата към коридора оставаше леко открехната — и там се мярна нещо… за миг се провесиха завитите краища на бледи кичури и изчезнаха, когато Родион си тръгна, загледан нагоре в отдалечаващия се под купола на цирка мъничък акробат. Вратата си оставаше леко открехната. Тромав, с кожена престилка, с къдраво-червена брада, Родион полека се движеше из килията и когато часовникът захърка, преди да удари (звънът на часовника се бе приближил сега благодарение на въздушната връзка), извади някъде от пояса си объл часовник и го свери. Сетне, като предполагаше, че Цинцинат спи, доста дълго го гледа, подпрян на метлата като на алебарда. Стигнал в мислите си кой знае докъде, се размърда отново… В това време през вратата беззвучно и немного забързано се търколи червено-синя гумена топка, мина по катета направо под кревата, скри се за миг, там се чукна и се изтърколи по другия катет, тоест към Родион, който, без изобщо да я забележи, случайно я ритна, когато тръгваше — и тогава по хипотенузата топката замина през същата пролука на вратата, откъдето се бе появила. Родион вдигна метлата на рамо и напусна килията. Светлината угасна.

Цинцинат не спа, не спа, не спа — не, заспа, но със стон и отново се измъкна — и ето отново не спа, не спа, не спа — и всичко се объркваше: Марфинка, ешафодът, кадифето — как ли ще бъде, какво? Смърт или свиждане? Всичко се смеси напълно, но той още за миг разтвори стиснати очи, защото светлината се бе запалила, и Родион влезе на пръсти, взе от масата черния каталог, излезе, угасна.

Какво беше това — през всичко страшно, нощно, неповратливо, — какво бе всъщност това? Последно се отдръпна то, неохотно отстъпи пред тежките, огромни талиги на съня и ето сега първо изтича — толкова приятно, приятно растящо, изсветляващо, обливащо горещо сърцето: Марфинка тепърва ще дойде!

На поднос като в театър Родион; внесе лилава бележка. Приседнал в постелята, Цинцинат прочете следното: „Милион извинения! Непростима грешка! След сверка с члена в закона стана ясно, че свиждане се дава едва след изтичането на седмица от съда. И така, ще отложим до утре. Бъдете ми здравичък, поздравете ни, при нас е все същото, грижи до гуша, боята, изпратена за караулните, отново се оказа негодна, за което вече писах, но без резултат.“

Родион, като внимаваше да не гледа към Цинцинат, прибираше вчерашните съдини от масата. Времето очевидно бе навъсено: проникващата отгоре светлина беше сива и тъмното кожено облекло на милозливия Родион изглеждаше овлажняло, сбръчкано.

— Какво да се прави — рече Цинцинат, — добре, добре… Все едно съм безсилен. (Другият Цинцинат, по-малкият, плачеше, свит на кравайче.) Като ще е утре, да е утре. Но аз ще ви помоля да извикате…

— Моментално — изтърси Родион с такава готовност, като че само за това бе жадувал — втурна се навън, — но директорът, след като бе чакал твърде нетърпеливо зад вратата, се появи секунда по-рано, затова се сблъскаха.

Родриг Иванович държеше стенен календар — и не знаеше къде да го остави.

— Милион извинения — провикна се той, — непростима грешка! След сверка с члена в закона… — Като повтори дословно бележката си, Родриг Иванович седна в краката на Цинцинат и припряно добави: — Във всеки случай можете да подадете оплакване, но мой дълг е да ви предупредя: най-близкият конгрес ще бъде свикан наесен, а дотогава много нещо ще изтече. Ясно ли е?

— Нямам намерение да се оплаквам — каза Цинцинат, — но искам да ви попитам: съществува ли в мнимата природа на мнимите неща, с които е пълен този мним свят, поне едно нещо, което да гарантира, че ще изпълните обещанието си?

— Обещание ли? — учудено попита директорът, като престана да си вее с картонената част на календара (крепостта по залез, акварел). — Какво обещание?

— За утрешното идване на моята жена. Дори в дадения случай да не ми дадете гаранция — поставям въпроса по-широко: съществува ли изобщо, може ли да съществува в този свят поне някаква осигуровка, сигурност за каквото и да било — или дори самата идея за гаранция е неизвестна тук?

Пауза.

— А горкият ни Роман Висарионович — каза директорът, — научихте ли? Разболя се, настинал е и както май изглежда, доста сериозно…