Карлос Сафон - Среднощният дворец

Когато успя да се изправи, съгледа в далечината силуета на Джавахал, напредващ през пламъците, и разбра, че вече е много близо до локомотива. Призракът се обърна и Бен видя злодейската му усмивка дори през експлозиите, които образуваха пръстени от син огън, фучащи из влака като торнадо.

„Ела да ме хванеш“ — чу той в ума си.

Лицето на Шиър оживя в мислите му и Бен бавно закрачи към последния вагон, който му оставаше. Когато прекоси външната платформа, почувства прилив на свеж въздух; влакът навярно всеки миг щеше да излезе от тунелите. Явно се носеха с пълна пара към централната спирка на Джитърс Гейт.

По обратния път Иън неспирно говореше на Шиър. Знаеше, че ако тя се остави на съня, който се опитваше да я превземе, едва ли ще доживее да види отново светлината отвъд подземния лабиринт. Майкъл и Рошан му помагаха да я носи, но никой от двамата не успяваше да измъкне дори думичка от нея. Заровил дълбоко в душата си мъката, която го гризеше отвътре, Иън ръсеше нелепи вицове и всевъзможни остроумия, дърдореше каквото му дойде наум, за да я държи будна. Шиър го слушаше и кимаше едва-едва със замрежени, сънливи очи. Иън държеше ръката ѝ между своите и усещаше, че пулсът ѝ отслабва бавно, но неумолимо.

— Къде е Бен? — попита тя.

Майкъл погледна към Иън, който се усмихна широко.

— Бен е в безопасност, Шиър — бодро подхвана той. — Отиде да повика лекар, което при тези обстоятелства ми изглежда обидно. Нали аз съм докторът тук? Или поне ще стана такъв един ден. Що за приятел е това? Никак не ме насърчава. При пръв удобен случай изчезва да търси лекар. Слава Богу, лекари като мен не се срещат под път и над път. Това е вродена дарба! Затова знам, че ти ще се оправиш — просто интуицията ми подсказва! Но при едно условие: не бива да заспиваш! Не си заспала, нали? Не можеш да спиш сега! Баба ти ни чака на двеста метра оттук и аз няма как да ѝ разкажа какво е станало. Ако се опитам, ще ме хвърли в Хугли, а трябва да се кача на кораба след няколко часа. Затова, моля те, стой будна и ми помогни да се оправя с баба ти. Става ли? Кажи нещо!

Шиър започна да се задъхва. Иън пребледня като платно и я разтърси. Момичето отново отвори очи.

— Къде е Джавахал? — попита.

— Умря — излъга Иън.

— Как умря? — успя да каже Шиър.

Иън се поколеба за миг.

— Падна под колелата на влака. Нищо не можеше да се направи.

Тя като че ли се усмихна.

— Не умееш да лъжеш, Иън — прошепна, изричайки с мъка всяка дума.

Иън почувства, че не ще може да продължи дълго с преструвките.

— Изпеченият лъжец в нашата група е Бен — рече той. — Аз винаги казвам истината. Джавахал умря.

Шиър отново затвори очи и Иън даде знак на Майкъл и Рошан да ускорят крачка. След половин минута светлината в края на тунела озари лицата им и силуетът на гаровия часовник се очерта в далечината. Когато стигнаха до него, Сирадж, Изабел и Сет вече ги чакаха там. Първите лъчи на зората образуваха алена линия на хоризонта отвъд големите метални арки на Джитърс Гейт.

Бен се спря пред входа за локомотива и сложи ръка върху кръглата ръкохватка, с която се затваряше вратата. Колелото гореше и той трябваше да го завърти бавно, чувствайки как металът се впива жестоко в кожата му. Облак пара излезе отвътре, когато момчето отвори вратата с ритник. Джавахал, неподвижен сред гъстите изпарения от котлите, безмълвно го измери с поглед. Бен се взря в дяволската машина, която бучеше до него, и забеляза символа, гравиран върху метала: птица, въздигаща се от пламъците. Ръката на Джавахал почиваше върху пулсиращата повърхност на един от котлите и сякаш поемаше силата, която бушуваше вътре. Бен погледна сложната система от тръби, клапи и резервоари за газ, която се тресеше току до тях.

— В един друг живот бях изобретател, сине мой — рече Джавахал. — Ръцете и умът ми можеха да сътворяват разни неща, а сега служат само за разрушение. Това е моята душа, Бен. Приближи се и виж как бие сърцето на баща ти. Аз самият го създадох. Знаеш ли защо го нарекох Огнената птица?

Бен го изгледа, без да каже нищо.

— Преди хиляди години имало един прокълнат град, окаян почти колкото Калкута — продължи Джавахал. — Казвал се Картаген. Когато римляните го завладели, такава ненавист будел у тях духът на финикийците, че не им стигнало да разрушат града и да избият неговите жени, мъже и деца. Не, римляните трябвало да унищожат всеки камък, да го направят на пух и прах. Но и това не било достатъчно, за да уталожи омразата им. Затова Катон, предводителят на римските войски, наредил на войниците си да посипят със сол всяка пролука в града, така че никога да не покълне живот в тази прокълната почва.