Карлос Сафон - Среднощният дворец

Бен прегърна сестра си и издърпа ръката ѝ от червената кутия, но вече беше твърде късно. Две кървави точки блестяха върху бледата кожа на опакото на китката ѝ. Шиър, която бе започнала да изпада в безсъзнание, му се усмихна унесено.

— Добре съм — промълви. Едва бе изрекла това, когато краката ѝ се подгънаха и тя рухна върху брат си.

— Шиър! — извика Бен.

Неописуемо гадене обзе цялото му същество, а силите му сякаш изтичаха от него, както времето изтича от пясъчен часовник. Той задържа сестра си и я сложи в скута си, като галеше лицето ѝ.

Шиър отвори очи и му се усмихна едва-едва. Лицето ѝ беше бяло като тебешир.

— Не ме боли, Бен — отрони тя.

Момчето чувстваше всяка от думите ѝ като ритник в корема. Вдигна очи и потърси Джавахал. Призракът неподвижно наблюдаваше сцената с непроницаемо изражение. Погледите им се срещнаха.

— Не бях планирал да стане така, Бен — рече Джавахал. — Това ще усложни нещата.

Бен усети как кипналата омраза се надига у него като голяма пукнатина, разцепила душата му надве.

— Гаден убиец! — изръмжа през зъби.

Джавахал отправи последен поглед към Шиър, която трепереше в прегръдките на брат си, и тръсна глава. Мислите му сякаш блуждаеха много далече.

— Сега оставаме само ти и аз, Бен — рече той. — Ези или тура. Сбогувай се с нея и ела да потърсиш отмъщението си.

Лицето му изведнъж се забули в пламъци. Огненият му силует се обърна и мина направо през затворената врата, свързваща този вагон с другите, оставяйки след себе си дупка, от която сълзеше разтопена стомана.

Бен чу скърцане — белезниците, с които бяха оковани Иън, Майкъл и Рошан, се отвориха. Иън изтича при близнаците, грабна ръката на Шиър и поднесе раната към устните си. Засмука с все сила и изплю отровената кръв, която опари езика му. Майкъл и Рошан коленичиха до момичето и погледнаха отчаяно към Бен. Той се проклинаше, че бе допуснал да изтекат ценни секунди, без да се сети да направи онова, което приятелят му бе побързал да стори.

Сетне вдигна очи и видя огнената диря, която Джавахал бе оставил пътьом, разтопявайки метала, както запалена пура би прогорила няколко листа хартия. Изведнъж влакът се разтърси и бавно потегли през тунела. Грохотът на локомотива изпълни подземните галерии на лабиринта на Джитърс Гейт. Бен се обърна към другарите си и погледна изразително Иън.

— Грижи се за нея.

— Недей, Бен — замоли го Иън, прочел мислите му. — Не отивай!

Бен прегърна сестра си и я целуна по челото.

— Ще се върнеш ли да се сбогуваш с мен, Бен? — попита тя с треперещ глас.

Очите на момчето се наляха със сълзи.

— Обичам те, Бен — прошепна Шиър.

— И аз те обичам — отвърна той, осъзнавайки, че досега на никого не бе казвал тези думи.

Влакът бясно се забърза през тунела. Устремен след Джавахал, Бен изтича до вратата на вагона и скочи през прясната рана в метала.

Когато прекоси следващия вагон, забеляза, че Майкъл и Рошан тичат след него. Бързо спря на платформата, отделяща последните два вагона, измъкна болта, който ги свързваше, и го захвърли в пустотата. За част от секундата пръстите на Рошан докоснаха ръката му, но когато Бен отново вдигна очи, отчаяните погледи на приятелите му бяха останали назад, а влакът със стремителна скорост носеше него и Джавахал към тъмното сърце на Джитърс Гейт. Сега оставаха само те двамата.

С всяка крачка, която Бен правеше в посока към локомотива, влакът ускоряваше пъкления си бяг през тунелите. Вибрациите го караха да залита, докато си проправяше път през отломките, следвайки светещата диря, която Джавахал бе оставил в разтопения от стъпките му метал. Момчето успя да се добере до следващата платформа и се хвана здраво за парапета, а в това време влакът направи завой във формата на полумесец и се спусна по някакъв склон, който сякаш водеше към земните недра. Последва ново разтърсване; влакът ускори още повече и огнената топка изчезна в мрака. Бен се изправи и отново хукна по дирята на Джавахал, а колелата изтръгваха от релсите дъжд от искри.

Нещо изтрещя под краката му и след миг момчето забеляза, че из целия влак са плъзнали дебели огнени езици, изтръгващи останките от овъглено дърво, които все още се крепяха по скелета му. От пламъците острите парчета стъкло, стърчащи от прозорците като зъбите на някакъв механичен звяр, започнаха да се пръскат. Бен трябваше да се хвърли на пода, за да избегне вихрушката от стъклени късове, които се разбиваха в стените на тунела като пръски кръв след изстрел от упор.