Мишел Уелбек - Подчинение

Всъщност от няколко месеца насам поведението на пресата на центърлевицата се бе променило: изстъпленията в предградията, междуетническите сблъсъци – за тях вече изобщо не се говореше, проблемът беше потулен с мълчание, дори бяха престанали да изобличават касандрите, които от своя страна замлъкнаха. Общо взето хората бяха, изглежда, уморени от приказките по темата; в средата, в която се движех, тази умора бе настъпила по-рано, отколкото навсякъде другаде; щеше да стане, каквото "трябваше да стане", ето как можеше да се обобщи общото настроение. Когато на следващата вечер отивах на коктейла на "Списанието на специалистите на XIX век", знаех предварително, че сблъсъците в Монфермей щяха да предизвикат твърде малко коментари, не повече, отколкото дебатите, предшестващи първия тур на президентските избори, и много по-малко, отколкото скорошните университетски назначения. Вечерта щеше да се състои на улица "Шаптал", в Музея на романтичния живот, нает за случая.

Открай време обичам площада "Сен Жорж", фасадите, очарователни със стила си Бел епок; спрях за малко пред статуята на Гаварни [19] Сюлпис-Гийом Шевалие с псевдоним Пол Гаварни (1804-1866), френски художник акварелист, живял в 9-и район, където се намира площадът "Сен Жорж". Паметникът е дело на скулптора Дьони Рюеш и на архитекта Анри Гийом. – Б. пр. , преди да се изкача по улица "Нотр Дам дьо Лорет", после "Шаптал". От номер 16 навътре започваше една къса алея, обградена с дървета, която водеше до музея.

Времето беше меко и двойната врата бе широко отворена към градината; взех чаша шампанско, преди да се разходя между липите, и почти веднага забелязах Алис, тя беше доцент в Лионския университет III със специалност Нервал; роклята ѝ от тънко имприме с ярки цветя беше несъмнено онова, което наричат рокля за коктейли; честно казано, разликата между вечерна рокля и рокля за коктейли малко нещо ми убягваше, но бях сигурен, че независимо от случая Алис щеше да е облечена в подходяща рокля, компанията ѝ беше отморяваща и затова не се поколебах да я поздравя, макар че разговаряше с някакъв млад тип с ъгловато лице, с бяла кожа, облечен в син блейзер върху тениска на ПСЖ [20] "Пари Сен Жермен" – френски футболен клуб със седалище в Париж. – Б. пр. , обут в яркочервени гуменки; странно, но като цяло беше доста елегантно; той ми се представи под името Годфроа Ламперьор.

– Аз съм един от новите ви колеги... – каза той, обръщайки се към мен, забелязах, че си бе взел чисто уиски, – новоназначен съм в "Париж III".

– Да, научих за назначението ви, вие сте със специалност Блоа, нали?

– Франсоа винаги е мразил Блоа – се намеси Алис лекомислено, – но като познавач на Юисманс той е от друга партия, естествено.

Ламперьор се обърна към мен, усмихвайки се с изненадваща топлота, и ми каза: "Разбира се, че ви познавам... Изпитвам огромно възхищение към трудовете ви върху Юисманс", после замълча известно време, търсейки думите, без да престане да ме гледа вторачено, погледът му беше толкова вторачен, че си помислих, вероятно се е гримирал, най-малкото е подчертал миглите си със спирала, в този миг ми се стори, че ще ми каже нещо важно. Алис ни наблюдаваше с оня едновременно мил и леко подигравателен поглед на жените, принудени да слушат разговор между мъже, който винаги напомня на колебанието между педерастията и дуела. Един доста силен повей на вятъра над нас разлюля листата на липите. В този миг дочух много надалеч много смътно тъп звук, наподобяващ експлозия.

– Странно – каза най-сетне Ламперьор, – че оставаме близки на авторите, на които сме се посветили в началото на живота си. Логично е човек да си помисли, че след един-два века страстите ще угаснат, че като учени ще достигнем до някаква литературна обективност и т.н. Но не, съвсем не. Юисманс, Зола, Барбе, Блоа, всички те са се познавали, имали са отношения на приятелство или на омраза, съюзявали са се, сърдели са се, историята на връзките им е историята на френската литература; а ние, на повече от един век разстояние, ние възпроизвеждаме същите тези връзки, оставаме верни на шампиона, когото сме си избрали, готови сме заради него да се обичаме, да се сърдим, да воюваме, пишейки статии.

– Прав сте, но това е хубаво. То показва най-малкото, че литературата е сериозна работа.

– Никой никога не се е сърдил на бедния Нервал... – намеси се Алис, но Ламперьор, струва ми се, дори не я чу, продължи да ме гледа вторачено, сякаш погълнат от собствените си слова.