Мишел Уелбек - Подчинение

Това, което помага в края на краищата на Юисманс още в следващия роман да се измъкне от безизходицата, е една проста и изпитана формула: да измисли един централен герой, говорител на автора, чието развитие ще можем да проследим в няколко книги. Бях изложил ясно всичко това в дисертацията си; трудностите ми започнаха след това, защото основното в развитието на Дюртал (и в това на самия Юисманс) в "Там", където още в първите страници той се сбогува с натурализма, до "Послушникът", предшестван от "На път" и "Катедралата", е приемането на католицизма.

Очевидно не е лесно за един атеист да говори за поредица от книги, чиято основна тема е приемането на една вяра, както не би било лесно за някого, който не е бил никога влюбен, за когото това чувство е напълно чуждо, да се заинтересува от роман, посветен на страстта. При отсъствие на истинско емоционално пристрастие усещането, което обзема постепенно атеиста, изправен пред приключенията на Дюртал, пред неговите сменящи се вълнения от отдръпването и възвръщането на Божията благодат, които са основната нишка в трите последни романа на Юисманс, е, за нещастие, отегчението.

На този етап от размишленията ми (току-що се бях събудил и пиех кафето си в очакване на зазоряването) ми хрумна една твърде неприятна мисъл: както "Наопаки" беше върхът в литературния живот на Юисманс, така Мириам беше върхът в моя любовен живот. Как щях да успея да преживея загубата на любимата си? Отговорът най-вероятно беше, че нямаше да успея.

В очакване на смъртта ми оставаше "Списанието на специалистите на XIX век", следващото събрание щеше да се състои след по-малко от седмица. Предстоеше и изборната кампания. Много хора се интересуват от политиката и от войната, но аз не ценях особено тези източници на забавление, чувствах се точно толкова политизиран, колкото един пешкир, и това беше несъмнено жалко. Вярно, че в младостта ми изборите бяха възможно най-безинтересни; посредствеността на "политическата оферта" беше чак изненадваща. Избираха кандидата на центърлевицата за един или два мандата в зависимост от личния му чар, поради не твърде ясни причини не можеше да претендира за трети; после този кандидат, и по-общо центърлевицата, омръзваха на населението, наблюдаваше се явлението "демократична смяна на властта", избирателите издигаха на власт кандидата на центърдесницата, и него за един-два мандата според качествата му. Странно, но западните страни бяха изключително горди с тази своя изборна система, която всъщност не беше нищо повече от подялба на властта между две съпернически банди, понякога дори стигаха до войни, за да я наложат на страни, които не споделят ентусиазма им.

Оттогава възходът на крайната десница беше направил събитията малко по-интересни, вмъквайки в дебатите забравената тръпка на фашизма; но едва през 2017-а нещата започнаха действително да се задвижват с втория тур на президентските избори. Международната преса, стъписана, присъстваше на този срамен, но аритметически непредотвратим спектакъл, на преизбирането на президент на левицата в една страна, все по-откровено надясно. През няколкото седмици, които последваха избора, в страната се разпространи странна, потискаща атмосфера. Беше нещо като задушаващо отчаяние, радикално, но пронизано тук-таме от бунтовни проблясъци. Тогава много хора решиха да изберат изгнанието. Един месец след втория тур Мохамед бен Абес съобщи за основаването на Мюсюлманското братство. Първият опит за политически ислям в лицето на Партията на мюсюлманите във Франция се бе провалил бързо поради дразнещия антисемитизъм на лидера ѝ, който доведе дори до свързването ѝ с крайната десница. Извличайки поука от този провал, Мюсюлманското братство се бе погрижило да запази умерена позиция; то защитаваше сдържано палестинската кауза и поддържаше сърдечни отношения с еврейските религиозни власти. По модела на действащите в арабските страни мюсюлмански партии, модел, използван вече във Франция от Комунистическата партия, същинската политическа дейност беше прехвърлена на една гъста мрежа от младежки движения, културни институции и благотворителни асоциации. В една страна, където масовият недоимък продължаваше неизбежно, година след година, да се разраства, този политика на създаване на мрежи бе дала плодовете си и бе позволила на Мюсюлманското братство да разшири кръга на публиката извън рамките на вероизповеданието, и то със светкавичен успех – според последните проучвания тази партия, която съществуваше едва от пет години, бе достигнала 21% от електоралните нагласи, следвайки по петите Социалистическата партия, на която даваха 23%. Що се отнасяше до традиционната десница, тя достигаше тавана си от 14%, докато Националният фронт оставаше със своите 32% несъмнено първата френска партия.