Мишел Уелбек - Подчинение

– Май и ти не си много добре. Но честно казано, винаги си ми правил такова впечатление... – каза тя без враждебност, дори с тъга. Какво можех да отговоря на това, трудно беше да се опровергае.

– Толкова ли потиснат ти изглеждам? – запитах след отново последвалото мълчание.

– Потиснат не, в известен смисъл още по-лошо, винаги си притежавал една анормална честност, невъзможност за онези компромиси, които в крайна сметка позволяват на хората да живеят. Да приемем например, че си прав за патриархата, че е единствената надеждна формула. А това, че съм учила, че съм свикнала да се считам за индивидуалност, надарена със способността за размисъл, за взимане на решения, равни на тези на мъжете, тогава какво става с мене? Ставам за боклука ли?

Добрият отговор би бил най-вероятно "Да", но замълчах, всъщност може би не бях чак толкова честен. Сушито продължаваше да се бави. Налях си още една чаша бърбън, беше третата. Ник Дрейк продължаваше да пее за непорочни млади момичета, древни принцеси. А аз продължавах да нямам желание да ѝ направя дете, нито да поема своята част от домашните задължения, нито да купя портбебе кенгуру. Нямах дори желание да чукам, всъщност имах малко желание да чукам, но и същевременно малко желание да умра, общо взето сам не знаех какво точно, започвах да усещам как у мен се надига лека погнуса, какво, по дяволите, правеше "Рапид Суши"? Трябваше да я накарам да го посмуче, точно в този момент това би могло да даде втори шанс на двойката ни, но оставих неразположението да ме превземе, да се увеличава секунда след секунда.

– Може би е по-добре да си вървя... – каза тя след едно поне триминутно мълчание.

Ник Дрейк бе току-що приключил с воплите си, следваха оригванията на "Нирвана", прекъснах звука, преди да ѝ отговоря: "Ами, ако искаш...".

– Съжалявам, искрено съжалявам, че си в такова състояние, Франсоа – ми каза тя в антрето, вече облякла палтото си, – иска ми се да направя нещо, но не виждам какво, не ми даваш никакъв шанс – целунахме се отново по бузата, не мислех, че ще успеем да преодолеем това положение.

Сушито пристигна няколко минути след като си отиде. Имаше много.

След като Мириам си тръгна, останах повече от седмица сам; за първи път, откакто бях назначен професор, се почувствах неспособен да изнеса лекциите си в сряда. Интелектуалните върхове в живота ми бяха написването на дисертацията ми, публикуването на книгата ми, всичко това преди повече от десет години. Интелектуални върхове? Просто върхове? Навремето поне се чувствах оправдан. Оттогава произвеждах единствено кратки статии за "Списание на специалистите на XIX век" и понякога, по-рядко, за "Магазин литерер", когато темата им беше свързана с научния ми опит. Статиите ми бяха ясни, остри, блестящи; бяха като цяло ценени, още повече че никога не закъснявах с предаването им. Но беше ли това достатъчно, за да оправдае един живот? И какво е нужно, за да бъде оправдан един живот? Цялата съвкупност животни, смазващото болшинство от хора живеят, без никога да почувстват и ни най-малка нужда от оправдание. Живеят, защото живеят, и толкова, така разсъждават; и после, предполагам, умират, защото умират, и с това според тях свършва анализът. Ако не друго, поне като познавач на Юисманс се чувствах задължен да направя нещо що-годе по-добро.

Когато докторантите ме питат в какъв ред да разгледат произведенията на автора, на когото са решили да посветят дисертацията си, аз ги съветвам всеки път да го направят в хронологически ред. Не че животът на автора има действително значение: по-скоро последователността на книгите му, тя очертава нещо като интелектуална биография, която притежава своя собствена логика. В случая на Жорис-Карл Юисманс проблемът, естествено, се поставяше с особена острота по отношение на "Наопаки". Как, след като си написал толкова мощна с оригиналността си книга, която остава ненадмината в световната литература, как можеш да продължиш да пишеш?

Първият отговор, който ви хрумва, е, разбира се: изключително трудно. И действително наблюдаваме именно това в случая на Юисманс. "Извън играта", която следва след "Наопаки", разочарова, а и не може да бъде другояче, ако отрицателното впечатление, чувството за застой, за бавен спад не ви лишават изцяло от удоволствието от четивото, то е, защото на автора му е хрумнала блестяща идея: да разкаже в една книга, обречена да разочарова, историята на едно разочарование. Така логиката между сюжета и разработката му печели естетическото ни одобрение, с една дума, малко скучничко, но продължаваме да четем, въпреки че усещаме, че не само героите са "извън играта" по време на отчайващия им престой на село, но и самият Юисманс. Щяхме да имаме едва ли не чувството, че се опитва да се върне към натурализма (отвратителния натурализъм на селото, където селяните се оказват още по-гадни и алчни от парижаните), ако не бяха съноподобните разкази, които накъсват повествованието и го правят неспасяемо лошо и неопределимо.