— Но аз никога не съм си мислил, че ти трябва да си тръгнеш, раа. Трябваше да ти кажа. И през ум не ми е минавало, че трябва да си вървиш. Какво ще стане със сервиза, след като момчетата приключат с чиракуването — ако изобщо някога приключат? Закъде ще съм, ако нямам човек като теб, който да ми помага? А сега вече чу, че маа Рамотсве говори и за това как ще помагаш и на нея от време на време. Ще ти се отвори доста работа, раа.
Същият следобед, точно когато маа Рамотсве се канеше да предложи и да затворят кантората един час по-рано от обикновено, понеже трябваше да отиде до месаря да вземе поръчаното месо, което щеше да готви вечерта, господин Полопетси влезе в офиса и съобщи, че е дошъл един мъж, който иска да я види. Бил възрастен човек, каза той, който пристигнал с кола с шофьор и не пожелал да влезе вътре. Питал дали може маа Рамотсве да говори с него навън, под дървото.
Маа Рамотсве се усмихна. Точно така би се чувствал най-удобно един възрастен човек, един човек на традицията: да си поприказва, застанал под дърво, както хората са правели открай време. Тя излезе навън и видя посетителя си, който вече стоеше под дървото с шапка в ръка. Толкова много приличаше на баща й, помисли си тя и я жегна съжаление; той обичаше да си приказва с хората, докато стоеше или седеше под някое дърво, и гледаше как добитъкът пасе или пък просто съзерцаваше небето и възвишенията на страната, която толкова обичаше.
— Думела 13 13 Добър ден (сетсуана). — Б.пр.
, маа Рамотсве. Нали ме помниш?
Тя протегна ръка и се здрависаха.
— Много добре те помня, раа. Ти беше приятел на баща ми. Не съм те виждала отдавна, но те помня, разбира се. Добре ли си, раа?
Той леко почука по главата си с показалец.
— Главата ми вече остарява — каза с усмивка. — А това означава, че забравям много неща. Но не съм забравил Обед Рамотсве, познавахме се от малки. Човек не забравя такива неща.
Тя кимна.
— Ти му беше добър приятел.
— А той беше добър човек, баща ти.
Настъпи мълчание. Тя се питаше дали да не го покани в кантората на чаша чай, но реши, че няма да му е приятно. Но какво всъщност искаше? Понякога възрастните хора просто обичаха да поприказват за миналото, ей така, без причина, и може би точно затова беше дошъл да я види и той.
Но не, оказа се, че има нещо друго.
— Аз имам син — каза той. — Имам син, който се казва Фути. Той е много добър мъж, но не си е намерил жена. Именно затова е много срамежлив, открай време си е такъв. Не може да говори както трябва, думите му излизат съвсем бавно. И затова много се срамува с жените. Мисля, че може би момичетата му се присмиваха, като беше по-млад.
— Хората могат да бъдат много жестоки — каза маа Рамотсве.
— Така е — потвърди господин Радифути. — Но сега той е срещнал една много мила жена.
„Аха — помисли си маа Рамотсве. — Значи затова е дошъл да ме види. Дошъл е да ме помоли да поразпитам за тази жена“. Вече много пъти я бяха молили да свърши нещо подобно — да научи повече за бъдещ кандидат за женитба. Това беше обичайна задача за детективите и дори цял раздел в книгата на Кловис Андерсън беше посветен на подходите при изпълняване на такава задача.
— Коя е тази жена? — попита маа Рамотсве. — Ако ми кажеш името й, ще видя дали мога да науча нещо за нея. Мога да разбера дали от нея ще излезе добра жена за сина ти.
Господин Радифути взе неловко да прехвърля в ръце шапката си.
— О-о-о, сигурен съм, че от нея ще излезе много добра съпруга — каза той. — А и мисля, че ти вече знаеш това.
Маа Рамотсве го погледна недоумяващо, а той се усмихна.
— Разбираш ли, маа — продължи той, — жената работи ей там в онази кантора, зад гърба ти. Така че ти я познаваш много добре.
Няколко секунди маа Рамотсве не каза нищо. А след това изрече съвсем тихо:
— Разбирам.
После замълча за миг и повтори:
— Разбирам.
— Да — каза господин Радифути. — Синът ми се среща с твоята помощничка. Тя беше много мила с него и му помогна да танцува много по-добре. Освен това му помогна и с говоренето, понеже му вдъхна увереност. Това ме направи много щастлив. Но има един проблем.
Изведнъж маа Рамотсве се натъжи. Тя си беше позволила да се надява от името на маа Макутси, но ето че изникваше някаква трудност. Очертаваше се поредното разочарование за маа Макутси. Сега това изглеждаше неизбежно.
Преди да продължи, господин Радифути бавно, със свистене пое въздух.
— Знам, че синът ми иска да се ожени за тази жена, сигурен съм в това. Но също така съм сигурен, че никога няма да събере смелост да я помоли. Твърде е срамежлив. Той дори ми каза, че не може да я помоли да се омъжи за него, защото ще започне да заеква и да пелтечи и нищо няма да излезе от устата му. Ето защо той не би могъл да й зададе този важен въпрос.
Читать дальше