Иван Хаджийски - Оптимистична теория за нашия народ

И ако посещението на старите еснафски градове ни прави романтично впечатление, то е от тишината и спокойствието на техните пусти улици и дворове, от чистотата на въздуха, от спокойствието, безневрастеничността на хората, от стария стил на улици и къщи, който така успокоява умореното око и освобождава душата от потиснатостта на градските блокове, най-сетне от добротата, старата доброта и човещина на хората.

Но всички тези неща: спокойствие, доброта, човещина, ние можем да получим не само чрез връщане назад, но и чрез отиване напред — върху една по-висока от занаятчийското стокопроизводство обществена основа.

Пред нашата общественост стои един голям и съдбовен въпрос: из кой път трябва да бъде поведена близката ни политическа история — по пътя на демокрацията или по пътя на авторитаризма и автокрацията?

Все по-настойчиво и от все повече страни се надига повик при разрешаването на този въпрос да се държи за пряката историческа приемственост и за политическите традиции, които ни завеща Възраждането. Този повик наистина най-добре изразява нуждите на момента. Има времена, когато политическият живот не може да се гради освен във връзка с предшествуващата го история. Днешното време има такъв характер. Политическите, както и всички останали обществени форми не се раждат в просветлението на един ум, който би могъл да ги наложи като калъп на живота. Тези форми се зараждат в живота, утвърждават се в историята и стават близки и приемливи за субекта на тази история — народа, — когато изразяват неговите интереси.

И ако днес в основата на нашия политически реализъм трябва да сложим пряката историческа приемственост, то най-добър наш съветник ще ни бъде историята. Обективното осветление на Възраждането, извор на политически традиции, които сега ни интересуват, налага още и да се прекъсне обезпокоителното множество от опити било да се говори за Българското възраждане, без да се знае в какво се състои то, било да се спекулира с идеите на Възраждането чрез тяхното изопачаване, било най-сетне да се хвърля кал и да се отрича революционно-освободителният стадий от тази величава епоха от историята на нашия народ.

Възраждането е един сложен и дълбоко обществен процес.

Този процес има за своя стопанска основа нахлуването в старото ни натурално стопанство на разменното, парично стопанство чрез появата на един значителен слой от стокопроизводители — българските занаятчии — и зараждането в тяхната среда на българския търговски капитал.

Разбиването в 1683 г. на турците под стените на Виена сложи предел на турските външни завоевания. Военната плячка престана да храни и облича воюващите турци. Те трябваше вече да купуват. Продавачи и военни доставчици станаха българските занаятчии. Значението на тези занаятчии за турската държава и за турското стопанство стана толкова голямо през XVIII век, че в 1773 г. със султански ферман беше учредена „автономията на занаятчийските организации“.

Българските занаятчии станаха господари на пазара и една стопанска необходимост. Тази промяна в стопанското им положение направи „революция“ в тяхното обществено и политическо съзнание, в „тяхното самочувство“. „Те се чувстваха вече не като покорна рая“, а като един необходим и следователно независим слой. Тяхната активност се среща с другите народи, главно турския и гръцкия, не само в областта на стопанската конкуренция, но и в полето на просветата и националната чест. Израз на това стълкновение беше и Паисиевата история.

Занаятчийските организации (руфети) бяха първите организационни прояви на нашето Възраждане. Те сложиха началото на нашата демокрация не само чрез вътрешното си демократическо устройство, но и чрез борбите, които тези организации водеха срещу самодържието и произвола на чорбаджиите за овладяване на общинското самоуправление, на училищните и църковните настоятелства.

Нуждите на занаятчийството и търговията предизвикаха една широка просветна вълна. Нашето просвещение (първата масова обществена проява на Възраждането) още в зараждането си беше не съсловно, а народно, демократизувано. За това демократизуване особено допринесе свързването на народната просвета с борбите за черковна независимост и за освобождението ни.

Втората масова обществена проява на Възраждането с подчертан политически характер беше борбата за черковна независимост.