Иван Хаджийски - Оптимистична теория за нашия народ

Тази мъка продължаваше с пренасяне за пестеливост на набраните сливи с количка или на гръб, омокрян от гнили и размазани сливи, с вадене с медник кашата от каците, сипването й в казана за варене на ракия и приключваше с изваждането й оттам след изваряването на ракията.

Единствено весела бе мазата, когато режехме зелето. Тогава в нея грееше с обилна светлина голямата лампа и ние в най-интимно настроение образувахме кръг, в който ни събираше тясното място, нуждата да се душим срещу студа и най-после разположението на баща ни, който нямаше какво да прави отрязаните от зелките листа и кочани и по неволя трябваше да ги оставя на нас. Ние лакомо обирахме здравите части от листата и белехме кочаните, молейки се в душата си дано тати си е объркал сметката, та да остане някоя и друга зелка, след като се напълни и препълни кацата и след като той се опита да натисне безуспешно, друсайки се с цялата си тежест, наредените зелки, за да ги сбие и намери място и за тия „пущини“.

— Не потъват, тяхната мама — ръмжеше, задъхвайки се той, — какво ще ги правя?

Но нали и той бе не само еснаф, но и човек, чието сърце можеше някога да се поразпусне, опитвахме и ние сегиз-тогиз от някоя рязана с широк, тържествен жест цяла зелка:

— Яжте, момчета, и поменувайте.

Таванът непрекъснато ни напомняше своето съществувание. Лете през него минавахме, за да излизаме на покрива да сушим върху горещите му плочи орехи, цепени, попарени сливи, джанки, домати, боб.

Зимно време по него разстилахме кочаните царевица. В единия ъгъл бе сандъкът със сушени сливи, до него този с орехите, а на гредите бяха наредени да съхнат едрите — за пране, дребните с миризма — за лице и ръце — калъпи на домашния сапун.

По тези царевици, особено зиме, всяка вечер мишките водеха танкови сражения, за които целият таван от край до край с всичките си ъгли бе бойно поле. Въпреки това тати не вземаше котка. Не търпеше той гърла, които подядат хляба. При това той бе направил дупки за комшийските котки. Но вместо котка ние често изпъждахме мишките, за да ги заместим в сандъците със сушени сливи и орехи.

Мотиките, кирката, търнокопът, казмата, с които се запознах още твърде малък, стояха зимно и лятно време дигнати на гредата на сайванта. Още от първо отделение аз лично обръщах с казмата градината зад къщата, в която мама садеше боб, лехи с чесън, врачовник, а по края бяха лехите с мерудия, момина сълза и зюмбюлите. Несвършващите се плодове на боба бяха обикновената ни храна през лятото.

А изпитвах особена гордост, когато като ученик през войната наред с баба Рада прекопавах царевицата в Попишка и край нас минеше старият ни учител дядо Бочо Марковски, който, усмихнат добродушно с широка сърдечна усмивка, весело ми подвикваше:

— Помози бог, Иване! Браво, браво, така те искам.

Ние децата вземахме участие в прекопаване на лозето, носехме вода за пръскането, правехме разтвор, сами го пръскахме, беряхме гроздето и за нас бе юнашка гордост, когато, порасли, сами можехме да прегърнем тежките футии и да ги товарим на магарето без чужда помощ.

Привързани към този имот, в който бяхме вложили част от детската си душа, в чиито цъфнали поляни, побелели от лайкучка, под сянката на сливите ние правехме гергьовската си трапеза и често ядяхме неделния си гювеч, ние го пазехме от хората и от ронещата го река. Цяло лято през войната ние отбивахме малката вода в странични вадички, ровени с гола ръка, с надежда, че те ще поведат голямата вода на наводнението.

Зад предния двор (до къщата) беше задният двор (черният), отделен с преграда от високи стоборки, над които цъфтеше старо бяло цвете.

В задния двор бе дръвникът, малкият дървен сайвант с оджака за варене на ракия, курникът, кочината, леглото на козата и най-сетне нужникът, скован от дъски от сандъци — бащино произведение. Този нужник играеше роля в сравнителната зоология на най-малкия ни и най-весел брат Тончо.

— Какво си мислите вие бе — обръщаше се той към децата с нужния научен авторитет, примесен с леко презрение към слушателите си и с израз на най-голямо самомнение, — слонът е по-голям от нашия нужник.

Задният двор бе поле за ежедневно обучение в трудолюбие на децата.

В градината, която бе част от задния двор, извисяваха клони черницата и джанката. На тази джанка, покатерен за полузрели джанки, под впечатление на Гоголевия „Тарас Булба“ аз се опитах да издекламирам първите си и последни стихове: