Иван Хаджийски - Оптимистична теория за нашия народ

От задната улица градината бе отделена с дувар от камъни, наредени без всякаква мазилка за спойка. Между неспоените камъни имаше по-големи и по-малки дупки. С този дувар и с тези дупки е свързан единственият може би младежки сантиментален спомен на моя баща, който обаче вълнуваше нас децата повече, отколкото самия него.

Целият живот на моя баща бе непрекъснато стискане. За него нещата имаха значение само ако бяха съотнесени по някакъв начин към дюкянските му интереси. Той бе влизал в кафене само два пъти в живота си — един път преди Балканската война, когато похарчил 5 пари, и веднъж след Европейската война, с разход 2 лева. 3 3 И макар, че и от двете посещения бе спечелил, защото научените там новини го бяха спасили от сделки, от които щял да загуби, той не промени навика си и смяташе за престъпление, ако сутрин напусне дюкяна или козата и иде да го хапят мухите в кафенето.

Дори когато преди време поради тежка операция беше пред смъртта, той не забрави непродадените си чумбери, от които печелеше по два лева, макар че мама, фактическият управител на дюкяна, бе там и по-добре от него го управляваше. Макар че лекарите му бяха забранили по-дълго ходене пеша, след изписването му от болницата, вместо да вземе файтон, той дойде с тежък куфар пеша в къщи, по-право случайно го намерихме премалял и озъбен на външната каменна стълба на къщата, сложил глава върху куфара си — сиромахът нямал сили да се надигне и натисне звънеца. Когато ни даваше два лева, и то не за харчене, за харчене дума да не става — такива пари тайно ни даваше мама, а за учение, като че не бе наш баща, а като че Везувий дни наред тресеше земята със земетръсни удари, преди да пусне малко лава…

И ето този мил баща, който от стискане не дава да го напуснат дори младежките му сили, и сега е по-прав, по-силен, по-младолик и с по-малко бели косми от нас — той бе имал рядкото щастие да преживее следния романтичен миг.

Баща ми е домазет. Една от главните причини на неговата любов към мама е бил дядовият дюкян на чаршия.

Една сутрин старата ни прабаба — баба Хаджийка — забелязала, че на едно място в дувара в няколко намиращи се една под друга дупки имало остъргана кал. Тя се сетила веднага от чии подметки е остъргана тази кал и тихо и доволно се усмихнала. До вечерта не забравила да направи практически извод от това си радостно наблюдение. И когато на другата вечер младото, засукано, стройно, русокосо белиосъмче — човек с бъдеше — се покатерило пак на дувара и надвесено с провиснати крака над градината, почнало с върховете на обущата да търси в тъмното дупките, по които слизало при своята чернокоса Жулиета, краката му опрели на твърдо — баба Хаджийка била завряла в дупките здрави клечки. По тези клечки вече почнал свободно да слиза и да се качва нашият Ромео, за да влиза в къщата, в която един ден като годеник влязъл през портата. 4 4 Баща ми говореше с почит за покойната ми майка (макар че той изобщо малко говореше), хвалеше баба, че била умна жена (макар че малко се занимаваше с хората и още по-малко бе наклонен да ги хвали), но единственият човек, за когото, когато почнеше да говори, променяше тон, примесвайки в него нотки на нежност; когато студеният дюкянски блясък на очите му се прошарваше с фосфоресциращи светлини на мечтателност — бе баба Хаджийка. Може би в изстиналата му за сърдечни чувства счетоводна душа повяваше лъх от романтиката на онези нощи, когато слизал и се е качвал по бабините хаджийкини клечки, макар че тогава го е вълнувало не толкова вниманието на майка ми и на баба ми, което той е смятал за напълно заслужено с оглед на тяхната бедност и неговото настоящо и бъдещо положение, колкото вниманието на баба Хаджийка, която сигурно бе първото външно лице, проявило такова трогателно и вълнуващо внимание към този довчерашен белиосъмски чирак, презрително отминаван от момите.

Можем ли обаче да мислим не за представно, а за фактично връщане към тази романтика на стария еснафски бит? Можем ли да изнасяме тази романтика в нашите романи, противопоставяйки я на настоящето?

Това може да стане само когато оживим отново затворената дряновска чаршия, когато отворим прогнилите тетевенски кепенци в страничната улица, когато наредим по сънните копривщенски веранди отново редица от калфи и чираци… Т.е. никога.

Не само това. Дори да е възможно това връщане, то няма да ни ползува по чисто психологически причини. Какво впечатление ще ни правят простата храна на еснафа, гергьовското агне, коледните пържоли, когато ние ги ядем колкото пъти има месо на месаря или поне имаме тази теоретическа възможност? Нима могат да ни правят впечатление старите театрални обреди? За еснафа, който не е виждал нещо повече, който няма по-силни преживявания, те са най-доброто и най-интересното, но какво могат да дадат те на уморените от шума и разнообразието на новия живот? Ние се вълнуваме от представата на старите народни трапези по курбани и сватби, но можете ли тури един залък в уста на такава трапеза, на която гозбата е приготвена от старо жилаво месо, което не се дъвче, а се гълта несдъвкано: която е или солена, или безсолна; която люти, та се къса; която няма никакви подправки и никакъв вкус; където всички ядат с пръсти, оцапани чак под мишниците, мляскащи, оригващи се безцеремонно. Легендарното печено агне често пъти представяше само полусурово месо.