Ясмина Кадра - Атентатът

— Двайсет и осем минути, господине.

— Ще останем вътре. Няма да помръднем оттук.

— Не ме интересува — заявява офицерът. — Моят булдозер е сляп. Тръгне ли, дъни до дупка. Предупредени сте.

— Ела — казва ми Фатен и ме дърпа за ръката. — Тези хора нямат повече сърца от машините си. Да спасяваме каквото можем и да си тръгваме.

— Но те ще разрушат къщата! — възкликвам.

— Какво представлява една къща, когато си изгубил земята си — въздиша тя.

Войниците свалят булдозера от платформата. Други държат на разстояние започващите да се стичат съседи. Фатен помага на старейшината да се настани на инвалидния стол и го отвежда в двора. Наджет не иска да взема нищо със себе си. Това са вещите на къщата, твърди тя. Както в древни времена господарите били погребвани с имуществото им, тази къща заслужава да запази онова, което й принадлежи. Паметта угасва заедно с мечтите и със спомените.

Войниците ни принуждават да се отдалечим от бащиния дом. Върху малко възвишение Омр е потънал в стола си — имам чувството, че не осъзнава какво точно се случва; гледа оживлението наоколо, без да го забелязва. Леля хаджийка Наджет се е изправила с достойнство зад него, Фатен стои от лявата й страна, а аз от дясната. Булдозерът реве сред гъст облак дим. Стоманените вериги безмилостно разриват земята. Съседите заобикалят ограничителния кордон на войниците и мълчаливо се присъединяват към нас. Офицерът нарежда на група от своите подчинени да проверят дали в къщата не е останал някой. След като се убеждават, че помещенията са празни, той дава знак на водача на булдозера. В момента, когато оградата се срутва, гневът ме изпълва и аз се хвърлям срещу машината. Някакъв войник ми препречва пътя; блъскам го и се хвърлям към чудовището, което се готви да опустоши моята история. „Спрете“, крещя… „Вие спрете“, като ехо произнася офицерът. Друг войник ме засича; ударът с приклада на пушката ме улучва в челюстта и аз се свличам като отлепен тапет.

През целия ден оставам на възвишението и съзерцавам руините, които някога, преди светлинни години, под изпълненото с блаженство небе бяха моят замък на малък босоног принц. Прадядо ми го е строил със собствените си ръце, камък по камък, много поколения са израснали тук, с очи, вперени отвъд хоризонта; много надежди като пчели са събирали мед в градините му. Но ето че един булдозер е достатъчен за няколко минути да превърне вечността в прах.

Вечерта, когато слънцето се барикадира отвъд Стената, идва да ме прибере един братовчед.

— Няма смисъл да стоиш тук — казва ми той. — Стореното — сторено.

Леля Наджет се върна при дъщеря си в Тубас.

Старейшината бе приютен при правнука си в една съборетина, недалеч от зеленчуковите градини.

Фатен се затвори в непристъпно мълчание. Тя избра да остане при старейшината, в колибата на правнука. Винаги се е занимавала със стареца и знае колко трудна е тази задача. Без нея Омр не би оцелял. Останалите щяха да се грижат за него известно време, а след това да го занемарят. Затова Фатен предпочете да живее в дома на патриарха. Омр беше нейното бебе. Но откакто булдозерът свърши зловещото си дело, той отнесе със себе си и душата на Фатен. Сега сред нас се движи една напълно лишена от жизненост жена, обезумяла и мълчалива; сянка, криеща се из ъглите в очакване на нощта, за да потъне в нея. Една вечер тя се върна пеша в опустошената овощна градина, с падащи по гърба й коси — тя, която никога не се разделяше със забрадката си — остана права цяла нощ пред развалините, под които лежеше смисълът на съществуването й. Отказа да се върне с мен, когато отидох да я взема. Нито сълза не потече от сухите й очи, порази ме оцъкленият й поглед, който казваше много и от който започнах да се страхувам. На следващия ден никъде няма и следа от Фатен. Обръщаме земята и небето, за да я намерим; изчезнала е. Виждайки ме да обикалям съседните колиби, уплашен, че положението може сериозно да се влоши, правнукът ме дърпа настрани и признава:

— Аз я откарах в Джанин. Тя много настояваше. Както и да е, никой нищо не може да направи. Винаги е било така.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Нищо, нищо…

— Защо отиде тя в Джанин и при кого?

Правнукът свива рамене.

— Това са неща, които човек като теб няма да разбере — казва ми той и се отдалечава.

И тогава разбирам.

Вземам такси и се връщам в Джанин, изненадвам Халил в дома му. Той решава, че съм дошъл да си разчиствам сметките с него. Успокоявам го. Искам само да се свържа с Адел. Скоро Адел пристига. Съобщавам му за изчезването на Фатен, споделям подозренията си за бягството й от къщи.