Ясмина Кадра - Атентатът

— Евреинът скита, защото не понася стените — казва той, без да ми обръща внимание. — Не е случайно, че е издигнал стена, за да се оплаква пред нея. Шарон чете Тората на обратно. Той смята, че ще предпази Израел от враговете му, но просто го затваря в ново гето, може би не толкова ужасяващо, но също толкова несправедливо.

Най-после той се обръща към мен.

— Простете, че ви обезпокоих. Видях ви да се качвате по пътечката и помислих, че виждам стар приятел, когото съм изгубил преди повече от десетилетие и който ми липсва. Имате неговия силует, неговата походка, а сега, когато ви гледам отблизо, виждам, че и чертите ви са сходни. Не сте ли случайно Амин, синът на художника Редуан?

— Точно така.

— Сигурен бях. Много приличате на него. За миг помислих, че сте неговият призрак.

Подава ми мършавата си ръка.

— Името ми е Шломи Хирш, но арабите ме наричат Зеев Отшелника. Кръстили са ме на един аскет от далечното минало. Живея в колиба ей там, отвъд портокаловите дръвчета. Преди работех като търговец при вашия патриарх. Откакто той изгуби земите си, аз се превърнах в лечител-шарлатанин. Всички знаят, че нямам повече способности от пилетата, които принасям в жертва върху олтара на празните усилия, но хората не ги е грижа. Все още идват да ми поръчват чудеса, които не мога да извършвам. Обещавам по-благополучни дни за няколко пършиви шекела и тъй като това е недостатъчно, за да свързвам двата края, никой не ми гони карез, когато се издънвам.

Стискам ръката му.

— Нарушавам ли ви спокойствието?

— Не — уверявам го.

— Чудесно. Напоследък рядко някой идва тук. Заради Стената. Наистина е ужасна тази Стена, нали? Как могат хората да строят подобни чудовища?

— Чудовищните построения не зависят единствено от инфраструктурата.

— Така е, но тук наистина можеше да се намери по-добро решение. Стена ли? Какво означава това? Евреинът е роден свободен като вятъра, непревземаем като пустинята на Юдея. Причината да пропусне да определи територията на родината си, заради което едва не му я отнели, е, че дълго време вярва, че в Обетованата земя никаква преграда не пречи на погледа му да прониква по-далеч от виковете му.

— А виковете на другите, какво да правим с тях?

Старецът свежда глава.

Той загребва шепа пръст и я рони между пръстите си.

— За какво Ми са многото ваши жертви? казва Господ. Преситен съм на всесъжения от овни и на тлъстина от угоен добитък; и кръв от телета, от агнета и козли не искам.

— Исаия, глава 1:11 — казвам. 30 30 Преводът е направен по изданието на Библията от 1992 г. на Светия Синод на Българската църква. — Бел.прев.

Старецът изглежда възхитен.

— Браво.

— Как вярната, изпълнена с правосъдие столица стана блудница! — рецитирам му. — В нея правда обитаваше, а сега — убийци. 31 31 Ис., 1:21. — Бел.прев.

И вождовете на тоя народ ще го въведат в заблуда, и водените от тях ще загинат. 32 32 Ис., 9:16. — Бел.прев.

… и народът ще стане сякаш храна на огъня; човек не ще пожали брата си. И ще секат надясно — и ще си останат гладни, и ще ядат наляво — и не ще се наситят; всякой ще яде плътта на своята мишца 33 33 Ис., 9:19–20. — Бел.прев.

И тогава, кога Господ извърши всичкото Си дело на планина Сион и в Йерусалим, ще каже: ще погледна плода от горделивото сърце на царя асирийски и пустославието на високо дигнатите му очи. 34 34 Ис., 10:12. — Бел.прев.

— А Шарон да внимава в картинката, амин!

Избухваме в смях.

— Взе ми акъла — признава той. — Откъде знаеш тези строфи от Книгата на Исаия?

— Всеки евреин от Палестина е малко арабин, а няма арабин в Израел, който да не е поне малко евреин.

— Напълно съм съгласен. Защо тогава има толкова много омраза при несъмненото кръвно родство?

— Защото не сме научили кой знае какво от пророците и от елементарните правила на живота.

Той тъжно кима с глава.

— Какво тогава трябва да сторим? — проявява интерес той.

— Първо да върнем свободата на Господа Бога. Той се превърна в заложник на лицемерната ни набожност.

От фермата се задава кола и вдига облаци прах след себе си.

— Сигурно е за теб — предупреждава ме старецът. — Мен ме търсят винаги хора, яхнали магарета.

Подавам му ръка, сбогувам се и се спускам по възвишението надолу към пътя.

В къщата на патриарха заварвам навалица; самата леля Наджет е тук; тя беше при дъщеря си в Тубас, но се върнала, щом дочула, че съм се прибрал в бащиното гнездо. На деветдесет години, тя въобще не се е превила. Все така здраво стъпила на краката си е, с искрящ поглед и отмерени жестове. Тя е нашата всеобща майка, най-младата съпруга и единствената вдовица на патриарха. Когато мама искаше да ми се кара, беше достатъчно да извикам името й, за да бъда пощаден… Тя плаче на гърдите ми. Други братовчеди, чичовци, племенници, племеннички и всевъзможни роднини търпеливо чакат реда си, за да ме целунат. Никой не ми се сърди, задето съм заминал далече и дълго съм останал там. Всички са доволни, че ме виждат отново, че съм техен за времето на една прегръдка; всички ми прощават, че не съм се сещал за тях дълги години, че съм предпочитал грейналите градски сгради пред прашните хълмове, големите булеварди пред козите пътеки, измамния блясък пред простичките неща от живота. Виждайки колко всички тези хора ме обичат и като не мога в замяна да им отвърна с нищо повече от усмивка, усещам колко съм обеднял. Обръщайки гръб на тези шумни, но със запушена уста земи, съм си представял, че разкъсвам вериги. Не исках да приличам на близките си, да понасям тяхната мизерия и да се поддържам от техния стоицизъм. Спомням си, че не спирах да ситня зад баща си, когато с платното като щит и четката, издигната като острие на копие, упорстваше да преследва своя еднорог през страна, където легендите натъжават човека. Всеки път, когато някой търговец на картини му отказваше с презрителен жест с глава, ни заличаваше и двамата. Беше чудовищно. Баща ми не се предаваше, убеден, че в крайна сметка ще успее да предизвика чудото. Провалите му ме изпълваха с ярост; постоянството му ме правеше по-силен. За да не завися от баналното движение с глава, аз се отказах от овощните градини на дядо, от детските си игри, дори от майка си; струваше ми се, че това е единствената възможност да превърна съдбата си в епопея, тъй като всички други ме унижаваха.