Ясмина Кадра - Атентатът

Висам закла три овена, за да ни възнагради с чеверме, достойно за големи празници. Събирането е вълнуващо; накрая трудно се държа на нозете си. Цяла една епоха се завръща, препускайки в галоп, великолепна като фантазия. Представят ми подплашени дечица, новобрачни, бъдещи роднини. Довтасват съседите, стари познати, приятели на баща ми и някогашни хлапаци. Празникът не свършва до зори.

На четвъртия ден спокойствието се връща в къщата на патриарха. Фатен отново взема нещата в свои ръце. Леля Наджет и старейшината прекарват дните в двора, гледат танца на комарите над зеленчуковата градина. Висам иска разрешение да се върне в Джанин. Повикали са го по телефона. Той си събира багажа, целува старите и сестра си Фатен. Преди да тръгне, ми казва какъв късметлия се чувства, задето ме е срещнал навреме . Не разбирам ясно смисъла на това навреме ; но не съм спокоен, когато тръгва — нещо в погледа му ми напомня за Сихем на автогарата и за вцепенилия се Адел в чакълестото дворче на Джанин.

Не съжалявам за престоя си в родния дом. Топлотата на близките ми ме ободрява, щедростта им ме успокоява. Дните ми преминават както във фермата, където правя компания на старейшината и на леля хаджийка Наджет, така и на хълмчето, където се срещам със стария Зеев и слушам веселите му истории за лековерието на малките хора.

Зеев е обаятелна личност, малко лудичък, но мъдър, нещо като изгонен от рая светец, който предпочита да възприема нещата такива, каквито са, в безпорядък, преди да пристъпи към подредбата им, както човек скача в тръгналия влак, под претекст, че всяко откритие ни обогатява, дори когато потегляме към сурова съдба. Ако зависеше от него, той охотно би заменил Мойсеевия си жезъл за метла на вещица и би се забавлявал да прави магиите толкова лечебни, колкото чудесата, обещани на грешниците, които идват да молят за милосърдието му, възприемайки нищетата му като въздържание и маргинализацията му за аскетизъм. Благодарение на него научих много за хората и за самия себе си. Хуморът му облекчава товара на превратностите, трезвостта му държи на разстояние злините на действителността, като забравя обещанията си и убива надеждите. Достатъчно ми е да чуя гласа му, за да забравя грижите си. Когато се впуска в безкрайните си теории за изстъпленията на хората и за тяхната суета, нищо не може да го спре; увлича всичко в словата си и на първо място мен. „Човешкият живот струва много повече от саможертвата, колкото и свещена да е тя, признава той, като издържа погледа ми. Защото най-великата, най-справедливата и най-благородната Кауза на земята е правото на живот…“ Истинско пиршество е този човек. Притежава таланта да не се оставя на събитията да го удавят в потопа си и добродетелта да не се предава пред обсадата на злощастията. Коя е неговата империя? Колибата, в която живее. Угощенията му? Скромната храна, която разделя със съществата, които цени. Славата му? Добрата мисъл за него в спомените на онези, които ще го надживеят.

Разговаряме с часове на върха на хълма, седнали на голям камък, гърбом към Стената и с поглед към няколкото зеленчукови градини, които все още могат да се видят върху територията на племето…

Нещастието ме настига вечерта, след като съм се разделил с него.

Жени в черно се струпват в двора. Фатен стои настрана, обхванала главата си с ръце. Стенанията и воплите изпълват фермата с лоши предзнаменования. Неколцина мъже разговарят до курника; роднини, съседи.

Търся старейшината, но не го откривам никъде.

Да не би да е починал?…

— В стаята си е — казва ми един братовчед. — Леля хаджийка е до него. Много зле понесе новината.

— Каква новина?…

— Висам… Тази сутрин падна на полето на честта. Натъпкал колата си с експлозиви и нападнал израелски контролен пост.

Призори войниците нахлуват в района. Пристигат с бронирани коли, обкръжават къщата на патриарха. Върху специална платформа е натоварен булдозер. Офицерът иска да види старейшината. Омр се чувства зле, затова аз го представлявам. Офицерът ми съобщава, че заради самоубийствената операция, предприета от Висам Джаафари срещу контролния пост, и съобразно заповедите на висшестоящите разполагаме с половин час, за да напуснем жилището и да дадем възможност да се пристъпи към разрушаването му.

— Как така? — протестирам. — Нима ще разрушите къщата?

— Остават ви двайсет и девет минути, господине.

— И дума не може да става. Няма да позволим да разрушите къщата ни. Какви ги говорите? Къде ще отидат хората, които живеят тук? Има двама старци, почти столетници, които се мъчат добре или зле да доживеят достойно дните, които им остават. Нямате право… Тук е къщата на патриарха, най-важната личност в племето. Разкарайте се, и то веднага!