Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Нощта в затвора бе необичайна и интересна. Когато
пристигнах, затворниците в раирани дрехи с охота
разговаряха на прага и вдишваха вечерния въздух. Но сетне
пазачът ги подкани: „Хайде, момчета, време е“, те се
пръснаха и в ушите ми отекна звукът от стъпките им,
завръщащи се в празните обиталища. Моят съсед по килия
ми бе представен от пазача като „първокачествен човек и
умна глава“. Когато ключалката щракна зад нас, той ми
показа къде да си окача шапката и как изобщо се е подредил.
Веднъж месечно варосвали килиите — нашата поне бе
най-бялата, най-просто мебелираната и навярно
най-спретнатата стаичка в целия град. Естествено, той
пожела да узнае откъде съм и по каква причина съм в
затвора и след като отговорих, на свой ред го попитах как
се е озовал тук, разчитайки на честността му. „Ами“ —
отвърна той — „обвиняват ме, че съм подпалил един
хамбар, но не съм го сторил.“ Доколкото можах да се
догадя, най-вероятно да е полегнал пиян в някой хамбар,
допушвайки лулата си, и тъй да е станал пожарът. Имаше
вид на умен човек, беше прекарал в затвора около три
месеца и му оставаше да чака още толкова, додето насрочат
делото му, но беше съвсем привикнал, радваше се, че
получава храна, без да върши нищо, и намираше, че се
отнасят с него добре.
Единият прозорец бе негов, другият стана мой; тъй
установих, не ако човек дълго остане тук, основното му
занимание би било да гледа през прозореца. Бързо прочетох
всичко, което имаше за четене по стените, узнах откъде са
бягали бивши затворници, къде са били прерязвани пръчки
от решетката и тъй разбрах истината за предишните
обитатели на тая стаичка. Оказа се, че и тук витаят
истории и клюки, които никога не напускат стените на
затвора. Навярно това е единственото място в града,
където се раждат стихове, биват записвани и са в
обращение, но не се публикуват. Показаха ми цели редици
стихове на някакви младежи, които ги пеел за отмъщение,
задето ги заловили при опит за бягство.
От страх, че може никога вече да не видя съседа си
по килия, постарах се да извлека от него възможно
най-много, но накрая той ми посочи леглото и ми заръча да
угася лампата. Тая нощ бе като пътешествие в непозната
страна, каквото никога не бях очаквал да преживея. Сякаш
за първи път чувах ударите на градския часовник и
вечерните улични шумове, които свободно навлизаха през
отворените от вътрешната страна на решетките прозорци.
Като че виждах родния си град през Средновековието, нашия
Конкорд, превърнат в седалище на Рейнския съюз 46 46 Съюз на германските княжества по поречието на Рейн — Б.пр. ; пред
вътрешния ми взор се занизаха замъци. Гласовете, които
чувах от улицата, бяха гласовете на някогашните жители.
Станах и неволен свидетел на всичко, което се извършваше
и изричаше в съседната гостилница — напълно ново,
изключително преживяване за мен. Ето че виждах родния си
град отвътре. Намирах се едва ли не в самото му сърце.
Никога досега не бях се запознавал с институциите му, а
тази е една от най-присъщите му — нали сме околийски
център. Започвах да разбирам жителите му.
На сутринта ни подадоха през отворчето на вратата
пригодени за целта правоъгълни тенекиени чинийки,
съдържащи закуската от пинта течен шоколад и малко черен
хляб, с по една метална лъжица отстрани. Когато поискаха
обратно съдовете, щях от неопитност да върна останалия ми
хляб, ала моят другар го сграбчи и ме посъветва да го
запазя за обед или вечеря. Малко подир това го пратиха да
работи на една ливада наблизо, където всеки ден ходел
да коси; и понеже нямаше да се върне преди пладне, каза
ми сбогом и изрази съмнение, че пак ще се видим.
Когато излязох от затвора — понеже някой се бе
намесил и платил данъка вместо мен, — съвсем не забелязах
да са настанали някакви изключителни промени, каквито би
установил човек, тикнат зад решетките още младеж и
освободен вече залитащ и побелял старец; и все пак една
промяна (по-голяма от всяка друга, произтичаща единствено
в резултат на времето) порази взора ми, отправен както
обикновено към града, щата, държавата. Видях по-ясно от
когато и да било държавата, в която живея. Разбрах
доколко на хората, сред които живея, може да се гледа
като на добри съседи и приятели; разбрах, че тяхното
приятелство важи само за слънчеви дни, че не държат
особено да постъпват почтено; че по своите предразсъдъци
и суеверия представляват тъй чужда за мен раса, както
примерно китайците или малайците; че в жертвоготовността
си към човечеството не поемат никакъв риск, та дори и
заради имуществото си; че в последна сметка
благородството им се свежда до това да се отнасят към
крадеца тъй, както той се е отнесъл към тях, и се надяват,
че посредством формално съблюдавано богоугодие и
няколко молитви, придържайки се навремени към определен
правилен, ала безполезен път, ще спасят душите си. Навярно
това е прекалено строга присъда над ближните ми, тъй като
положително малцина от тях знаят за съществуването на
подобна предохранителна мярка в града им като затвора.
Някога в нашия град е имало обичай, когато беден
длъжник излиза от затвора, неговите познайници да го
приветстват, кръстосали пръсти пред очите си, за да
изобразят решетката — как я караш, един вид. Моите
съграждани не ме посрещнаха по тоя начин, а първо ме
измериха с очи, сетне се спогледаха така, сякаш съм се
завърнал от дълго пътешествие. Бяха ме арестували тъкмо
като отивах да си взема от обущаря една обувка, която бях
дал за поправка. Когато на следващата сутрин ме
освободиха, поех отново нататък и вече обул поправената
обувка, се включих в една група, която тръгваше за
боровинки и с нетърпение очакваше да я поведа; така само
след половин час — понеже веднага пришпориха коня — се
озовах насред боровинкова поляна на един от най-високите
хълмове, отстоящ на две мили от града, откъдето никаква
държава вече не се виждаше.