Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Не искам ни любов, ни пари, ни слава — дайте ми истината. Седях веднъж на трапеза, която раболепни слуги отрупваха с разкошни ястия и вина, но искреност и истинност нямаше, та си тръгнах гладен от тоя негостоприемен дом. Гостоприемството там бе студено като сладоледа. Имах чувството, че не е бил нужен лед, за да го замрази. Разправяха ми за възрастта на виното и от каква прочута реколта било, но аз си мислех за едно още по-старо и в същото време по-младо и чисто вино от още по-прочута реколта, каквото те нямаха, а и не биха могли да си купят. Цялата тая показност — домът, земите, „пиршеството“ — за мен няма никаква стойност. Отидох при краля, но той ме накара да чакам в приемната, а сетне се държа тъй, сякаш нямаше и понятие от гостоприемство. А в съседство до мен имаше един човек, който живееше в хралупа. Обноските му бяха истински царствени. Къде по-добре щях да постъпя, ако се бях отбил при него.

Докога ще седим под нашите сводове, отдадени на празни и плесенясали добродетели, които всеки труд прави несъстоятелни? Все едно денят ти да начева в дълготърпение, да наемаш човек да ти прекопава картофите, и да продължаваш следобед с проявления на християнско покорство и милосърдие в предварително обмислена благочестива форма! Откъде това азиатско високомерие и закостеняло самолюбие у човечеството? Моето поколение е петимно да се хвали със знатно потекло: в Бостън, Лондон, Париж, Рим; гордо с далечни предци, то с удовлетворение говори за успехите си в изкуството, науката и литературата. Надзърнете само в протоколите на философските дружества и в публичните панегирици за ВЕЛИКИ ЛЮДЕ! Как се умилява добрякът Адам пред собствените си добродетели! „Извършили сме велики дела и сме изпели божествени песни, които нивга не ще умрат“, сиреч, додето самите НИЕ не ги забравим. Къде са днес научните дружества и великите люде на Асирия? О, колко сме незрели философи и изследователи! Ни един от читателите ми още не е изживял цял човешки живот. Това са едва пролетните месеци в живота на човешкия род. Може в Конкорд да сме имали седемгодишна краста, но седемнадесетгодишен скакалец 349 349 Скакалец преселник, който се появява периодично на големи ята и опустошава местността — Б.пр. още не сме виждали. Познаваме само тънката обвивка на кълбото, връз което живеем. Повечето от нас не са копали по-дълбоко от шест фута в земята, нито отскачали на толкова високо от нея. Самите не знаем къде точно се намираме. При това почти половината от времето си прекарваме в крепък сън. Въпреки всичко се смятаме за мъдреци и сме установили свой порядък върху земната повърхност. Какви сме дълбокомислени, какви сме предприемчиви, наистина! Стоя и гледам буболечката, която пълзи сред нападалите борови иглички в гората и се мъчи да се скрие от погледа ми, и си мисля защо ли питае в себе си такова смирение и иска да се скрие от мен, когато навярно бих могъл да й стана благодетел, да съобщя някоя радостна вест на буболечето племе; и се сещам за Великия Благодетел и неговото Известие, които стоят над мен, човешката буболечка.

В света непрестанно се случват все нови и нови неща, а ние тънем в безмерна скука. Достатъчно е да припомня що за проповеди се слушат все още дори и в най-просветените страни. В тях прозвучават словата „радост“ и „печал“, но само като припев в носово провлачван псалм, и ние си оставаме с едничката вяра в привичното и пошлото. Струва ни се, че можем да променяме само облеклото си. Приели сме, че Британската империя е огромна и заслужава уважение, че Съединените щати са най-могъщата сила. А не вярваме, че зад всеки човек се надига и спада прилив, който би могъл да отнесе Британската империя като тресчица, стига само подобна мисъл да споходи човека. Кой знае що за седемнадесетгодишен скакалец може да изскокне от пръстта? Правителството на света, в който живея, не е съставено като британското в следтрапезна беседа на чаша вино.

Нашият духовен живот напомня речните води. Всяка година той може да се надигне повече от когато и да било и да залее прегорелите брегове; може тъкмо настоящата година да е такава, та всичките ни мускусни плъхове да се издавят. Там, където живеем, невинаги е било суша. Далеч навътре в сушата съзирам бреговете на древна река, която се е плискала в тях, много преди науката да започне да отбелязва нейните прииждания. Из цяла Нова Англия се разнесе новината за едрия красив бръмбар, който изпълзял от една цепнатина в стара маса от ябълково дърво, престояла повече от шестдесет години във фермерска кухня — първо в Кънектикът, а сетне в Масачузетс; излюпил се от яйце, снесено много по-рано, ако се съди по броя на годишните кръгове над него, още в живото дърво; няколко седмици го чували как гризе отвътре, пробуден към живот от топлината на някой чайник. Как да не укрепне вярата ти във възкресението и безсмъртието, като чуеш подобна история? Кой знае дали преди хилядолетия под концентричните одървенели пластове на мъртвото, останало без жизнени сокове общество, не е било снесено яйце в сочната дървесина на младо и жизнено стъбло, превърнало се постепенно в нещо като негов мавзолей! Кой знае какъв прекрасен крилат живот може би от много години гризе за почуда на насядалото покрай празничната трапеза човешко семейство и неочаквано ще се появи на бял свят от най-повседневната и износена мебел, та най-сетне да се наслади на прелестното лято на своето съществуване!