Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Общо взето, според мен не може да се твърди, че у нас или в която и да било друга страна начинът на обличане се е издигнал до равнището на изкуство. Засега хората носят каквото им попадне. Подобно корабокрушенци, те навличат отгоре си всичко, което открият по брега, и периодично, според географската ширина, се надсмиват над своя маскарад. Всяко поколение се присмива на отминалата мода и сляпо се придържа към новата. За нас костюмите на Хенри VIII и кралица Елизабет са тъй забавни, колкото ако бяха принадлежали на крал и кралица от Канибалските острови. Всяка дреха, взета отделно от човека, е жалка и нелепа. Само сериозните очи, гледащи от нея, и чистият живот, протичащ в нея, карат присмеха да замлъкне и освещават одеждите на един народ. Ако Арлекин се превива от стомашни болки, костюмът му също ще трябва да изрази състоянието му. Но ако войник е поразен от граната, дрипите му придобиват достолепието на пурпурни одежди.

Детинските и дивашките пристрастия на мъже и жени към все нови и нови модели дрехи принуждават немалко хора да въртят и превъртат калейдоскопите, додето открият десените и кройките, които ще бъдат на мода. Производителите знаят, че това са само прищевки. От два десена, различаващи се единствено по цвета на някоя и друга нишка, единият може да се разпродаде начаса, а другият да залежи по рафтовете и на следващия сезон изведнъж да се окаже най-модният. На тоя фон татуировките съвсем не изглеждат тъй отвратителни, както се твърди. Те не са проява на варварство просто защото проникват дълбоко в кожата и не могат да бъдат подменяни.

Не мисля, че нашата фабрична система 124 124 Торо е един от първите американци, които протестират срещу злините, докарани от фабричната система — Б.пр. е най-добрият начин да се снабдяват хората с дрехи. С всеки изминал ден положението на американските работници се доближава до това на английските — и нищо чудно, след като крайната цел, доколкото съм чувал и наблюдавал, не е изработването на хубави и качествени дрехи за хората, а обогатяването на корпорациите. В последна сметка хората постигат само това, което са си поставили за цел. Ето защо, макар да е възможно да се провалят още в самото начало, те трябва да си поставят високи цели.

Що се отнася до Подслона, няма да отричам, че това е насъщна потребност, въпреки че могат да се дадат примери за хора, просъществували дълго време без подслон, и то в страни, по-студени от нашата. Самюъл Лейнг пише, че „лапландците, облечени в кожи и нахлузили кожени чували през главите и раменете си, могат нощи наред да спят на снега при температура, смъртоносна за човека във вълнени дрехи“. Виждал го бил с очите си. И добавя: „Поначало лапландците не са по-издръжливи от останалите хора.“ 125 125 Самюъл Лейнг, „Записки от едно пребиваване в Норвегия“ — Б.пр. По всичко личи обаче, че още в незапомнени времена човекът е открил удобствата, които предлага домът, и не е изключено изразът „домашен уют“ първоначално да се е отнасял повече до къщата, отколкото до семейството — макар че изобщо едва ли има някакъв смисъл в ония географски ширини, където представата за подслон се свързва единствено със зима или дъждовен сезон, а в оставащите две трети от годината няма нужда от друго освен от слънчобран. Някога през лятото и в нашия климат домът е служел само за нощно убежище. В индианските карти един вигвам символизира изминатия през деня път, а поредица от вигвами, изрязани или нарисувани на дървесна кора, сочи колко пъти е станувало племето. Мъжеството и силата не са дадени на човека, за да стеснява окръжаващия го свят, издигайки около себе си стени. Отначало той е бил бос и бездомен и макар да се е чувствал прекрасно в ясно и топло време, пороите и снеговете, да не говорим за тропическото слънце, много скоро биха унищожили рода му, ако не беше се скрил под покрив. Притчата разказва, че Адам и Ева се покривали с листа, преди да имат дрехи. Човекът се е нуждаел от подслон, от топлина и покой — най-напред за тялото, а сетне и за душата.

Можем да си представим оня миг от детството на човешкия род, когато някой предприемчив смъртен е пропълзял до скалните дупки да дири подслон. Всяко дете преоткрива в някаква степен света — обича да е навън, дори да е влажно и студено, да играе на къща и на копче, защото така му подсказва инстинктът. Кой не помни с какво любопитство се е вглеждал като дете в скалните откоси и пещерите? Това е неподправеният копнеж на най-древните ни предци, които още живеят в нас. От пещерите сме преминали към покриви от палмови листа, дървесна кора и клони, от опнат о ленено платнище, трева и слама, та до греди и дъски, камъни и керемиди. И вече сме стигнали дотам, че не знаем какво е живот на открито и живеем по-затворено, отколкото можем да си представим. Огромно разстояние дели домашното огнище от полята. Добре би било да прекарваме повече дни и нощи без прегради между нас и небесните тела, гласът на поета по-рядко да се чува изпод покрив, светецът по-често да скита бездомен. Птиците не пеят по пещерите, гълъбите не спотайват невинността си по гълъбарниците.