Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Преди много време загубих ловджийско куче, дорест кон и гургулица 117 117 В стила на любимите си персийски поети Торо изразява тук своя стремеж към отвъдсетивната същност на нещата, която на младини долавял много по-силно, отколкото в зрели години — Б.пр. и още продължавам да ги търся. Доста хора разпитвах за тях, обяснявах къде биха могли да ги срещнат и на какви повиквания се обаждат. Случиха се двама-трима, които били чували лая на кучето и тропота на коня и дори били виждали гургулицата да се скрива зад облак — изглеждаха толкова загрижени да ги намерят, сякаш самите те ги бяха загубили.

Да изпреварваш не само изгрева и развиделяването, но по възможност и самата Природа! Колко утрини — и зиме, и лете, — преди който и да било от съседите ми да се е заловил за работа, аз вече бях подхванал моята! Несъмнено мнозина съграждани са ме виждали да се прибирам, вече приключил работата си — я фермери, поели в зори за Бостън, я дървари, тръгнали към гората. Нито веднъж наистина не съм помогнал на слънцето да изгрее, но повярвайте, беше крайно необходимо да присъствам на изгрева.

Само колко есенни, че и зимни дни съм прекарвал извън града, заслушан във вятъра, улавящ посланието му и копнеещ да го разглася! Затичан насреща му, оставах без сили и дъх. Отнасяше ли се до някоя политическа партия, то бъдете сигурни, че щяха да го отпечатат още в утринния брой на „Газет“. Случваше се да се покатеря на някоя скала или дърво и да гледам кой се задава по пътя, та пръв да съобщя за пристигането му, или пък вечер да очаквам на някой планински връх небето да пропадне, та нещичко да си уловя — макар че все улавях твърде малко, а и то се изпаряваше на слънцето като манна небесна.

Дълго време работих като репортер в едно списание със сравнително малък тираж, чийто редактор до ден-днешен не смята за нужно да публикува дописките ми, поради което, както често се случва с писателите, не съм получил нищо за труда си. В моя случай обаче възнаграждението се съдържа в самия труд.

Доста години прослужих като доброволен инспектор по снежните бури и пороищата и съвестно изпълнявах задълженията си; отговарях ако не за големите пътища, то за горските пътеки и просеки, като прехвърлях мостчета над падините и ги поддържах проходими по всяко време на годината, стига следите по тях да сочеха, че са нужни на хората. Наглеждах дивите зверове от околността, които създават много неприятности на грижовните пастири, като прескачат стоборите; държах под око и отдалечените кътчета на фермите, макар невинаги да знаех на коя точно нива се трудят тоя ден Джонас или Соломон — за мен това беше без значение. Поливах червените боровинки, черешите-дивачки, червените борове, черните ясени, белите лози и жълтите теменужки — да не загинат при засуха.

Казано накратко и без да се хваля, доста време прекарах така в усърден труд, додето не стана съвсем ясно, че в края на краищата съгражданите ми няма да ме включат в списъка на градските чиновници и да ми отпуснат скромно възнаграждение. Сметките, които водех напълно добросъвестно, така си и оставаха непроверени и, естествено, още по-малко биваха изплащани. Впрочем това изобщо не ме е вълнувало.

Неотдавна един странстващ индианец-кошничар спрял пред дома на известен адвокат, мой съсед. „Ще си купите ли от моите кошници?“ — попитал. „Нямаме нужда от кошници“ — бил отговорът. „Така значи! Да не искате да ни уморите от глад?“ — възкликнал индианецът и си тръгнал. След като се е нагледал как процъфтяват предприемчивите му бели съседи и особено адвокатът, комуто е достатъчно да изплете своите пледоарии, за да дойдат като с магическа пръчка богатството и общественото положение, индианецът трябва да си е казал: „И аз ще се заловя за работа, ще плета кошници, това мога.“ Мислел си е, че неговата задача приключва с изплитането на кошниците, а купуването им е задача на белия човек. Не се е досещал, че покупката трябва да е изгодна за другия или поне да му бъде представена за изгодна, че може би се налага да изработи нещо друго, което да заслужава парите на купувача. И аз веднъж бях изплел една много фина кошница, но тя не се оказа на сметка за никого. Въпреки това обаче не си направих извода, че не ми е изгодно да плета кошници и вместо да се уча да ги правя така, че да са на сметка за другите, научих се как да избягвам необходимостта да ги продавам. Това, което хората са свикнали да признават като житейски успех, е само една от разновидностите му. Защо да я превъзнасяме за сметка на всички останали?