Хенри Торо - Живот без принцип. Избрани произведения

Веднъж открие ли призванието си, човек няма нужда от нов костюм, за да му се отдаде — старият, потънал кой знае откога в таванския прах, ще му свърши добра работа. Износените обувки ще служат на героя по-дълго, отколкото на слугата му — ако героите изобщо имат слуги, — а още по-стародавни от обувките са босите нозе, които също могат да му бъдат от полза. Само тия, които ходят по балове и участват в законодателни комисии, имат нужда от много костюми — да ги сменят толкова често, колкото пъти се променя човекът в тях. Но додето с това палто и тоя панталон, с тая шапка и тия обувки мога да се моля на Бога, други не ми трябват, не е ли тъй? Ще се намери ли изобщо човек, който да е износвал палтото си, дордето съвсем се протрие, така че да не може от благотворителни подбуди да го даде на някое бедно момче, а то от своя страна на някой още по-беден — или може би по-богат, след като се задоволява с по-малко и от това? Моят съвет е да стоите по-далеч от ония дела, които изискват ново палто наместо нов човек. Не е ли нов човекът, как ще му прилегне новото палто? Ако се впускате в ново начинание, пробвайте със старите дрехи. Хората не се задоволяват с какво да е, искат онова, което имат, не само да върши работа, но и да бъде лично. Може би не трябва да си купуваме ново палто, колкото и протрито и мръсно да е старото, додето не сме извършили нещо такова, че да се почувстваме нови хора: тогава в старото палто ще бъдем като ново вино в стари мехове 121 121 Матей, 9:17 — Б.пр. . И при нас, както при птиците, смяната на перушината трябва да бележи поврат в живота. В периода на линеенето гмурецът отлита към уединени места. Змията съблича старата си кожа, а гъсеницата — топлата си шуба. Така и при нас дрехите не са нищо повече от бренна обвивка 122 122 Шекспир, „Хамлет“, III, 1, прев. Валери Петров — Б.пр. . Не го ли разберем, превръщаме се в нещо, което не сме, и в последна сметка неизбежно падаме и в своите, и в людските очи.

Навличаме дреха връз дреха, все едно сме екзогенни растения, натрупващи слой подир слой. Горните дрехи, често тънки и префърцунени, са нашият епидермис, фалшивата ни кожа, която няма жизненоважна роля и прокъса ли се тук-таме, вредата не е голяма; по-дебелите дрехи, които носим постоянно, са нашата клетъчна тъкан, кората ни; ала ризите са нашето лико, същинската ни обвивка — без нея ставаме беззащитни и загиваме. Убеден съм, че навсякъде по света по определено време на годината се носи някаква разновидност на риза.

Човек би трябвало да се облича тъй просто, че да може да сваля дрехите си на тъмно и да живее съсредоточено във всяко отношение, за да бъде готов, ако врагове завземат града му, да го напусне с празни ръце и спокойна душа, също като древния философ 123 123 Биас — Б.пр. . Една плътна дреха в повечето случаи е по-добра от три тънки и може да се набави на съвсем достъпна цена. При положение че едно топло палто може да се купи за пет долара и да изкара също толкова години, че плътните панталони струват два долара, чифт ботуши от волска кожа — долар и половина, една лятна шапка — четвърт долар, а зимната шестдесет и два цента, като още по-добре е да си я направиш сам, сиреч без пари, посочете ми бедняка, облякъл се тъй с лично спечелени средства, който няма да бъде почитан от умните люде.

Поискам ли да си поръчам определен модел дреха, шивачката надменно ми отвръща: „Това вече не се носи!“, без да уточнява от кого не се носи, сякаш цитира някакъв авторитет, безличен като самата Съдба, и доста се затруднявам, додето получа каквото желая, просто защото тя не може да повярва, че говоря сериозно и наистина съм толкова неблагоразумен. Чуя ли тия загадъчни слова, винаги потъвам в размисъл, повтаряйки си всяко едно поотделно, дано разбере доколко безличното „не“ се е свързало с моето Аз и доколко авторитетно може да се намесва в неща, които непосредствено ме засягат; накрая ме обзема желание да отвърна по същия загадъчен начин: „Вярно, че доскоро не се носеше, но вече се носи.“ Какъв е смисълът шивачката да ми взема мярка, след като не мери характера ми, а само широчината на раменете ми, сякаш са закачалка за дрехи? Вместо да боготворим Грациите и Парките, ние боготворим Модата. С безгранична авторитетност тя преде, тъче и крои. Ако главната маймуна в Париж си нахлупи пътническа шапка, всички американски маймуни ще я последват начаса. Понякога губя надежда да срещна поне малко простота и почтеност у хората. Те първо би трябвало да минат през мощна преса, която да изстиска старите им разбирания, така че дълго да не могат да се опомнят; но дори и тогава в нечия глава ще се развие личинка, излюпила се от незнайно как попаднало яйце — тия яйца и огън не ги гори, — и всички усилия ще отидат напразно. Все пак да не забравяме, че египетската пшеница е достигнала до нас благодарение на мумиите.