Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

— Преди поне уважаваха децата и жените.

Клатеше глава, натъжен и обзет от спомени. Тереса знаеше, че това „преди“ се отнасяше за времето, когато Епифанио Варгас, още млад селянин от Сантяго де лос Кабайерос, смени впряга волове, царевичната нива и насажденията със зелен фасул с храсти марихуана. Прочистваше семената от тревата, за да подобри разсада, започна да продава, рискуваше собствения си живот и отнемаше живота на други. Накрая се премести от планината в равнината. Установи се в „Тиера Бланка“, когато мрежата на контрабандистите от Синалоа започна да поема на север, заедно с тежките вързопи „шиле“ с първия райски прах, пристигащ по вода или по въздух от Колумбия. За хората от поколението на дон Епифанио, които бяха преплували с бохчи на гърба река Браво, а сега живееха в богати имения в „Чапултепек“ и префърцунените им синчета ходеха на училище със собствени скъпи автомобили и учеха в американски университети, онова бе далечното време на големите авантюри, големите рискове и големите пари, спечелени бързо. Една успешна операция, една добра реколта, една благополучно пристигнала пратка. Години на опасност и богатство, жалони през един живот, който в планината би бил само мизерно съществуване. Живот напрегнат и често кратък. Защото само най-коравите от тези мъже успяваха да оцелеят, да се закрепят и да ограничат територията на големите наркокартели. Години, в които всичко предстоеше. Когато никой не заемаше дадено място, без да е избутал друг преди това, а грешката и неуспехът се плащаха в брой. И то се плащаха с живот. Ни повече, ни по-малко.

— Ходили са и в къщата на Чино Пара — каза дон Епифанио. — Съобщиха го по новините преди малко. Жена и три деца — огънят на хаванската пура отново се разпали, когато дръпна от нея. — Намерили Чино при входа, в багажника на неговия „силвърадо“.

Седеше до Тереса, на пейката отдясно на малкия олтар. Щом поклатеше глава, отблясъци от свещите заиграваха по грижливо пригладената му гъста коса. През годините, откакто бе дошъл от планината, видът и обноските му бяха станали по-изискани. Но под костюмите шити по мярка, вратовръзките, купувани от Италия, и коприната на ризите от по петстотин долара, продължаваше да бие сърцето на планинец от Синалоа. И това личеше не само поради подчертаната слабост на хората от Север да се перчат — ботуши с остри върхове, колани с украса от пита и сребърна тока, стотици грамове злато на ключодържателя, — но също и най-вече заради погледа, на моменти равнодушен, на моменти недоверчив или примирен, поглед, зад който се криеха поколения, принуждавани от една градушка или суша да започват за пореден път от нулата.

— Явно са хванали Чино сутринта и са прекарали деня с него, в сладки приказки… Според радиото са му отделили подобаващото се време.

Тереса успя да си го представи без особено усилие: завързани с тел ръце, цигари, бръсначи. Виковете на Чино Пара, заглушени в найлонов плик или под цяла педя лепенка на устата, в мазе или склад, преди да свършат с него и да се заемат със семейството му. Не е изключено самият Чино да е издал накрая Гуеро Давила. Собствената си плът и кръв. Тя добре познаваше Чино, жена му Бренда и трите дечица. Две момчета и едно момиче. Припомни си ги как играеха и вдигаха врява на плажа на Алтата миналото лято: мургави, горещи телца под слънчевите лъчи, покрити с хавлиени кърпи и заспали на връщане на задната седалка на същото силвърадо, в което сега се намираха останките на баща им. Бренда беше дребна жена, голяма бъбрица, с хубави кафяви очи, носеше на десния си глезен златна гривна с инициалите на мъжа си. Много пъти бяха ходили заедно по магазините на Кулиакан — тесни кожени панталони, лакирани нокти, много високи токчета, „Гес“ джинс, „Калвин Клайн“, „Каролина Ерера“… Запита се дали са й пратили Гато Фиерос и Потемкин Галвес или други убийци. Дали е станало преди или едновременно с това, което се случи на нея. Дали са убили Бренда преди или след децата. Дали са го направили бързо, или и на тях са отделили подобаващото им време. Гадни мръсници. Задържа поетия въздух и го изпусна малко по малко, за да скрие от дон Епифанио риданието си. Сетне прокле на ум Чино Пара, но преди това прокле по-тежко Гуеро. Чино имаше онази смелост, притежавана от мнозина, които убиваха и се занимаваха с контрабанда на наркотици: смелост, дължаща се на пълно невежество, на факта, че не можеха да разсъждават. Забъркваше се в каши поради плиткоумието си, без да се замисли, че излага на риск не само себе си, а и цялото си семейство. Гуеро не беше като братовчед си: той наистина беше умен, акълът му сечеше. Знаеше всички рискове и открай време бе наясно какво ще й се случи, ако го хванеха. Но не му пукаше. А и този гаден бележник. Дори не поглеждай вътре, беше й казал. Вземи го и дори не поглеждай вътре. Проклет да си, промърмори още един път. Проклет да си, Гуеро, копеле такова.