Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

— Не мога да се замесвам в това — чу го да повтаря.

И дон Епифанио стана. Изобщо не му пука, помисли си тя. Край на всичко. Празнотата в стомаха нарастваше, обхващаше нощта, дебнеща неумолимо навън. Предаде се, но жената, която я наблюдаваше от сенките, не пожела да го направи.

— Гуеро каза, че ще ми помогнете — настояваше твърдоглаво тя, сякаш говореше на себе си. — Занеси му бележника, каза той, и го размени срещу живота си.

— Твоят човек много обичаше да си играе с думите.

— Това не зная. Зная само какво ми каза.

Беше прозвучало повече като жалба, отколкото като молба. Искрена и горчива жалба. Или пък упрек. После замълча за малко и накрая вдигна лице, подобно на уморен престъпник в очакване на присъдата. Дон Епифанио стоеше прав пред нея, изглеждаше по-едър и внушителен от всякога. Барабанеше с пръсти по бележника на Гуеро.

— Тересита…

— Кажете.

Продължаваше да потропва с пръсти по бележника. Видя го да поглежда към образа на светеца, към бодигарда, сетне към нея. Накрая отново спря очи на пистолета.

— Наистина ли не си прочела нищо?

— Кълна се. А и какво има за четене?

Мълчание. Дълго, мина й през ума, като в агония. Чу как пращят фитилчетата на свещите на олтара.

— Имаш само една възможност — каза мъжът най-сетне.

Тереса се вкопчи в тези думи, с внезапно разбуден ум, сякаш току-що бе вдишала малко „доня Бланка“. Другата жена бе изчезнала в сенките. Отново беше себе си. Или точно обратното.

— Една ми стига — рече тя.

— Имаш ли паспорт?

— Да. С американска виза.

— А пари?

— Двадесет хиляди долара и малко песос — отваряше сака в краката си, за да му покаже, изпълнена с надежда. — Също и пакет кока — десет или дванадесет унции.

— Праха го остави. Опасно е да се движиш с това тук… Можеш ли да шофираш?

— Не — беше се надигнала и го гледаше отблизо, с очакване. Съсредоточена върху възможността да остане жива. — Дори нямам книжка.

— Съмнявам се, че можеш да стигнеш оттатък. Ще надушат следите ти на границата, и при гринговците няма да си вън от опасност… Най-добре е да напуснеш страната още тази нощ. Мога да ти дам кола с шофьор, доверен човек… Това мога да организирам — да те откарат във федерален окръг Мексико 25 25 Самостоятелна административна единица в рамките на щата Мексико, чийто център е столицата гр. Мексико. — Б.пр. . Направо на аерогарата и там хващаш първия самолет.

— За къде?

— Все едно за къде. Но ако искаш, можеш да отидеш в Испания, там имам приятели. Хора, които ми дължат услуги… Ако ми се обадиш утре, преди да се качиш на самолета, ще ти дам име и телефонен номер. После се оправяй сама.

— Няма ли друга възможност?

— Никаква. С тази или си слагаш главата в торбата, или увисваш на въжето.

Тереса се огледа с търсещи очи из сенките на параклиса. Беше абсолютно сама. Никой не решаваше вместо нея сега. Но беше още жива.

— Трябва да тръгвам — дон Епифанио ставаше нетърпелив. — Решавай.

— Вече реших. Ще постъпя както вие казвате.

— Добре — дон Епифанио наблюдаваше как тя слага предпазителя на пистолета и го прибира отзад на кръста си, между панталоните и кожата, а после придърпва отгоре якето… — И помни едно: и там няма да си в безопасност. Разбираш ли?… Ако аз имам приятели, те също имат своите. Тъй че опитай да се покриеш толкова дълбоко, че да не те открият.

Тереса кимна отново с глава. Беше извадила пакета с кокаина от сака и го поставяше на олтара, под изображението на Малверде. В замяна на дара запали свещ. Света Богородице, помоли се на ум. Мили Боже. „Нека Господ да благослови пътя ми и да ми помогне да се върна“. Прекръсти се почти скришом.

— Наистина съжалявам за Гуеро — каза дон Епифанио зад гърба й. — Беше добро момче.

Тереса се беше обърнала, чувайки това. Сега бе с бистра глава и съвсем спокойна. Долавяше пулсирането на кръвта си — бавно, много бавно, но гърлото й беше сухо. Преметна сака през рамо и се усмихна за първи път този ден. Усмивката й се очерта на устните й като неочакван, нервен тик. Тази усмивка, ако изобщо беше усмивка, трябва да е била наистина странна, защото дон Епифанио я погледна леко изненадан, а мислите му за първи път се изписаха на лицето. Тереса Мендоса. Дявол да го вземе. Половинката на Гуеро. Момичето на един наркотрафикант. Жена като всяка друга. По-скоро мълчалива, нито твърде умна, нито твърде хубава. Но все пак я изгледа замислено и предпазливо, с много внимание, сякаш внезапно се бе оказал пред една непозната.