Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

— Какво е станало? — попита тя.

Дон Епифанио Варгас сви рамене.

— Станало е това, което е трябвало да стане — каза той.

Гледаше към бодигарда на вратата, с „кози рог“ в ръка, тих като сянка или призрак. Да смениш наркотика с фармацията и политиката не изключваше обичайните предпазни мерки. Другият бодигард беше отвън, също въоръжен. Бяха платили двеста песос на нощния пазач на параклиса, за да изчезне. Дон Епифанио погледна сака на земята в краката на Тереса, после „Добле Агила“-та в скута й.

— Твоят човек предизвикваше много съдбата. Беше въпрос на време.

— Наистина ли е мъртъв?

— Разбира се, че е мъртъв. Хванаха го горе в планината… Не бяха нито военните, нито федералните. Бяха неговите хора.

— Кои точно?

— Все едно кои. Ти знаеш какви ги беше забъркал Гуеро. Слагаше свои карти в чужди тестета. Накрая някой пропя.

Огънчето на пурата се разпали. Дон Епифанио отвори бележника. Приближи го към светлината на свещите и го заразлиства наслуки.

— Видя ли какво има вътре?

— Само ви го донесох, както каза той. Аз не разбирам от тия работи.

Дон Епифанио кимна замислено. Като че ли се чувстваше неловко.

— Горкият Гуеро, получи каквото търсеше — заключи той.

В този момент тя гледаше пред себе си, към сенките на параклиса, където бяха окачени даровете и сухите цветя.

— Въобще не е горкият. Свиня е той, не помисли за мен.

Успя да овладее гласа си да не трепери. Без да се помръдне, усети, че мъжът се извръща към нея, за да я погледне.

— Имаш късмет — чу го да казва. — Все още си жива.

Остана известно време така. Оглеждаше я. Ароматът на пурата се смесваше с мириса на запалените свещи и на тамяна от кандилото, което гореше до статуята на разбойника светец.

— Какво смяташ да правиш? — попита накрая той.

— Не зная — сега беше ред на Тереса да свие рамене. — Гуеро каза, че вие ще ми помогнете. Дай му бележника и го помоли да ти помогне. Така каза той.

— Гуеро винаги е бил оптимист.

Празнотата, която усещаше в стомаха си, стана още по-голяма. Задушаващ дим на свещи, пукане на пламъчета пред статуята на Малверде. Влажен, горещ въздух. Внезапно почувства, че й става много лошо. Потисна порива да стане, да загаси свещите с един замах на ръката и да излезе на чист въздух. Да побегне отново, ако я оставеха. Но когато погледна пак пред себе си, видя, че другата Тереса Мендоса е седнала срещу нея и я гледа. Или може би тя самата беше седнала отсреща, и мълчаливо наблюдаваше уплашената жена, приведена напред на пейката до дон Епифанио, с ненужен пистолет на коленете си.

— Той много ви обичаше — чу се да изрича.

Дон Епифанио се раздвижи на мястото си. Почтен човек, винаги беше казвал Гуеро за него. Добър и точен наркобос, злато висока проба. Най-добрият господар, който съм имал някога.

— И аз го обичах — дон Епифанио говореше много тихо, сякаш се боеше, че горилата на вратата ще го чуе да говори за чувства. — Теб също… Но с неговите глупости те постави в неблагоприятно положение.

— Нужна ми е помощ.

— Аз не мога да се забърквам в това.

— Вие сте много влиятелен човек.

Чу го как цъкна унило и нетърпеливо с език. В този бизнес, обясни дон Епифанио все така тихо, като отправяше бегли погледи към бодигарда, да си влиятелен е нещо относително, мимолетно, подчинява се на сложни правила. Самият той успявал да се закрепи, защото не се бъркал там, където не трябва. Гуеро вече не работел за него, въпросът засягал настоящите му шефове. А тия хора наказвали наред.

— Не е лично срещу теб, Тересита. Познаваш ги. Те действат така… Трябва да дадат пример.

— Вие бихте могли да говорите с тях. Да им кажете, че аз нищо не зная.

— На тях им е добре известно, че ти нищо не знаеш. Не е там проблемът… Аз не мога да се замесвам в това. В този край, ако днес поискаш услуга, трябва да си готов утре да я върнеш.

Сега гледаше към „Добле Агила“-та, която лежеше на коленете й, едната й ръка небрежно се бе отпуснала на дръжката. Знаеше, че Гуеро я беше учил преди време да стреля, накрая успяваше да улучи шест празни бирени бутилки от десет крачки. Гуеро винаги бе харесвал бирата „Пасифико“ и буйните жени, макар че Тереса не понасяше бира и подскачаше при всеки пистолетен изстрел.

— Освен това — продължи дон Епифанио, — разказаното от теб влошава нещата. Не могат да си позволят да се провалят в очистването на мъж, още по-малко на жена… Ще станат за смях пред цяла Синалоа.

Тереса погледна в тъмните му безучастни очи. Студени очи на индианец от Севера. На човек, който умее да оцелява.