Когато фаровете угаснаха, след като на два пъти продължително бяха осветили параклиса, Тереса вече бе насочила „Добле Агила“-та към колата. Страхуваше се, но това не й пречеше да претегля всички „за“ и „против“ и да се оглежда за външните признаци, зад които би могла да я дебне опасността. Още преди време хората, наели я на работа в обменното бюро на пазара „Буелна“ бяха открили, че й се удават сметките. А + В равно на X, плюс Z вероятности нагоре или надолу, умножения, деления, събирания и изваждания. И това отново я изправяше пред Ситуацията . Бяха изминали поне пет часа, откакто бе звъннал телефонът в къщата в „Лас Кинтас“ и около два от първия изстрел в лицето на Гато Фиерос. Беше платила дължимото на ужаса и объркването, а сега всички сили на инстинкта и интелекта й бяха впрегнати в усилието да се опази жива. Затова ръката й не трепваше. Затова искаше да се моли и не успяваше. В замяна си спомняше с абсолютна точност, че е изстреляла пет куршума, че й остава един в предкамерата и десет в пълнителя, че откатът на „Добле Агила“-та е много силен за нея, че следващия път трябва да се прицели малко по-надолу от целта, ако иска да улучи, а лявата й ръка не трябва да е под дръжката като във филмите, а върху дясната китка, за да я крепи здраво при всеки изстрел. Това беше последната възможност и тя го знаеше. След един час, ако сърцето й биеше бавно, кръвта й се движеше спокойно и сетивата й бяха нащрек, би могла да почувства разликата между това да е жива или да е два метра под земята. В името на това беше смръкнала няколко пъти от наркотика в сака. И в името на това, когато пристигна белият шевролет „Събърбън“, отклони инстинктивно очи от светлината, за да не я заслепява. Сега пак гледаше над оръжието, с пръст на спусъка, задържаше дъха си и дебнеше за най-дребния признак, че има нещо гнило. Готова бе да стреля по всекиго.
Чу как се отварят вратите на колата. Притаи дъх. Една, две, три. Мамка му. Три мъжки силуета прави до колата, осветени в гръб от уличните лампи. Трябва да избираш. Беше повярвала, че е в безопасност, че стои настрана, докато друг се оправя вместо нея. Ти бъди спокойна, хубавице — така беше в началото. Ти само ме обичай, аз ще се погрижа за останалото. Беше сладко и удобно. Беше измамна сигурността да се събуди през нощта и да чуе равномерното дишане на своя мъж. Дори страхът не съществуваше тогава, защото страхът е рожба на въображението. А тогава имаше само щастливи часове, които се лееха като красиво болеро или тиха вода. Лесно бе да попаднеш в клопката: смехът му, когато я прегръщаше, устните му, обхождащи цялото й тяло, устата, мълвяща нежни и дръзки думи съвсем тихо, между бедрата й, много близо и навътре, сякаш щеше да остане завинаги там. Ако живееше достатъчно дълго, че да започне да губи паметта си, тази уста щеше да е последното нещо, което щеше да забрави. Но никой не е вечен. Никой не е защитен, всяка сигурност е измамна. Внезапно се събуждаш пред очевидния факт, че е невъзможно да се измъкнеш от истинския живот, че съществуването е път и да вървиш означава непрекъснато да правиш избор. Или това, или онова. С кого да живееш, кого да обичаш, кого да убиеш. Кой да те убие. Съзнателно или без да иска, всеки минава по собствените си стъпки. Ситуацията. В крайна сметка правиш избор. След секунда двоумене, тя насочи пистолета към най-едрия от трите мъжки силуети. Оказваше се по-добрата мишена, освен това беше и шефът.
— Тересита — каза дон Епифанио.
Този познат, толкова близък глас докосна нещо дълбоко в нея. Почувства, че сълзите замъглиха погледа й. Беше прекалено млада, а бе вярвала, че вече е невъзможно да се разплаче. Внезапно се почувства ранима. Поиска да разбере защо и загуби време, за да успее да го преодолее. Тъпа кучка, каза си тя. Проклета, гламава коза. Ако нещо се обърка, оплескала си я съвсем. Далечните улични светлини са размазваха пред очите й, всичко се превърна в смесица от течни отблясъци и сенки. Изведнъж нямаше нищо пред себе си, в което да се прицели. Така че свали пистолета. Сега могат да ме убият заради една гадна сълза.
— Лоши времена.
Дон Епифанио пое дълбоко дима на хаванската пура и остана загледан замислено в огънчето. В полумрака на параклиса свещите и запалените лампи осветяваха индианския му профил, гарвановочерната коса, гъста и сресана назад, мустаците, каквито носеха в Северно Мексико. Той винаги й напомняше на Емилио Фернандес или Педро Армендарис от старите мексикански филми, които бе гледала по телевизията. Трябва да беше около петдесетте, висок и едър, с огромни ръце. В лявата държеше хаванската пура, а в дясната бележника на Гуеро.
Читать дальше