Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

— Кой някой?

— Не се занасяйте. Просто някой.

Капана, продължи разказа си Батман Гуемес, му го заложили на самата писта за приземяване, в шест часа следобед — уточняването на часа би било от особена полза за песента, която Гуеро желаеше и която покойният Чалино Санчес така и не написа. Било близо до мястото в планината, познато под името Гръбнакът на Дявола. Пистата била само триста и дванадесет метра. Гуеро я прелетял, без да забележи нищо подозрително. Точно се канел да кацне. Елероните на „Чесна“-та били в крайно положение, рулят се тресял като пред разпадане. Снижавал се отвесно, сякаш се спускал с парашут. Преминавал първия участък със скорост от четиридесет възела, когато видял две камионетки и хора, скрити под дърветата, които не би трябвало да са там. Така че вместо да използва спирачките, той дал газ, ускорил и дръпнал лоста. Навярно би успял. Някой каза после, че когато започнали да го обстрелват с цели пълнители от „R15“ и от автоматични пушки, вече почти бил смогнал да вдигне колелата от земята. Но хвърчало много олово и „Чесна“-та се разбила на стотина крачки след края на пистата. Когато отишли при него, Гуеро бил още жив сред смачканите останки на кабината. Бил с окървавено лице, с раздробена от куршум челюст, а натрошените му кости стърчали от крайниците. Но още дишал слабо. Нямало да изкара дълго, но инструкциите били да го убият бавно. Извадили дрогата от самолета и после, както е по филмите, хвърлили една горяща запалка „Зипо“ на бензина, който се стичал от счупения резервоар.

Фля-я-яс. Истината е, че Гуеро вече не си е давал сметка почти за нищо.

Когато живееш опасно, повтори Сесар Батман Гуемес, няма друг изход, освен да работиш честно. Този път го каза като заключение, със замислен тон, оставяйки празната чиния на масата. После цъкна с език, допи бирата и погледна жълтия етикет, на който пишеше „Сервесерия дел Пасифико“ АД. През цялото време беше говорил така, сякаш току-що разказаната история нямаше нищо общо с него, а е нещо, чуто оттук-оттам. Нещо, известно на всички. И предположих, че е точно така.

— Какво стана с Тереса Мендоса? — осмелих се да попитам аз.

Изгледа ме лукаво иззад очилата си, сякаш питаше безмълвно „какво да е станало“. Попитах направо дали тя е била замесена в маневрите на Гуеро, той отрече, без да се двоуми. И дума да не става, отговори. Тогава беше една от многото: младичка, мълчалива. Момичето на един наркотрафикант. С тази разлика, че не се изрусяваше и не беше от тия, дето си вирят носа, на които им харесва да се перчат. Колкото до другото, додаде той, тук жените се занимават с техните си работи: фризьори, телевизионни сериали, Хуан Габриел и музика от Север, покупки за три хиляди долара от скъпите магазини „Серхас“ и „Копел“, където появата им струваше повече от парите им. Знаете как е. Тих пристан за боеца. Чули сте нещичко, разбира се. Но тя нямаше нищо общо с тъмните дела на своя човек.

— Защо сте тръгнали да я търсите тогава?

— Защо питате мен?

Изведнъж беше станал сериозен и отново се уплаших, че разговорът е приключил. Ала след миг вдигна рамене. Тук има правила, каза той. Човек не ги избира, а ги намира създадени, когато влиза в играта. Всичко е въпрос на репутация и уважение. Като при някои риби. Ако губиш сила или кървиш, останалите се нахвърлят отгоре ти. То е като да сключиш договор със смъртта и живота: хикс години, но като цар. Каквото и да разправят, мръсните пари задоволяват глада точно толкова, колкото и чистите. Освен това осигуряват лукс, музика, вино и жени. После умираш и настъпва вечен покой. Малко наркотрафиканти стигат до пенсия. Естественият край е затвор или гробища. Не става така само с големите късметлии или умните глави, които знаят кога да спрат. Епифанио Варгас, например. Той стигна до върха, като купи половината Синалоа и уби другата половина, после се захвана с фармацевтичната промишленост и сега е вече в политиката. Но това е рядкост. Тук хората нямат доверие на тези, които изкарват много време в този бизнес и продължават да са активни.

— Активни?

— Живи.

Остави ми три секунди да го осмисля. Тези, които разбират и вършат тая работа, разправят — добави той, като натъртваше особено на „разправят“ и „тези“, — че дори съвестно и честно да се трудиш, да си сериозен и изпълнителен, пак свършваш зле. Приятелите идват, разбирате се без проблеми, предпочитат те пред други, издигаш се, без да искаш, и тогава конкурентите те погват. Затова всяка погрешна стъпка се заплаща скъпо. На всичкото отгоре, колкото повече близки същества имаш и обичаш, толкова по-уязвим ставаш. Ето например, случаят с друг един известен рус мъж, за когото има песни, Хектор Палма. Заради разногласия негов бивш съдружник отвлече и измъчва семейството му. Казват, че на рождения ден му изпратил кутия с главата на съпругата му. Ю-пи-и-и-и. Когато живееш на ръба на острието, не можеш да си позволиш да забравиш правилата. Правилата осъдиха Гуеро Давила. А беше добро момче, повярвайте ми. Смелчага. Страхотен характер, другар. Луда глава от тези, които залагат душата си и умират, където им кажеш. Малко бъбрив и амбициозен, както видяхте, нищо по-различно от най-доброто, което се среща тук. Не зная дали ме разбирате. Колкото до Тереса Мендоса, тя беше неговото момиче. Невинна или не, правилата включваха и нея.