Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

— Федералните от ескорта — поясни накрая. — Къщата е празна.

— И къде отидоха?

Той не отговори. Само сви рамене. Тереса прочете останалото в очите му на недоверчив северняк. На Поте Галвес не му беше нужен радар, за да надуши мръсниците.

— Загаси светлината — рече тя.

Стаята потъна в мрак, осветявана единствено от светлината на коридора и прожекторите отвън. Стереоуредбата направи „цък“ и Хосе Алфредо замлъкна. Тереса се приближи до рамката на прозореца и хвърли един поглед навън. Далеч, зад голямата порта на входа, всичко изглеждаше спокойно: различаваха се войници и коли под големите улични лампи. В градината обаче не забеляза движение. Федералните агенти, които обикновено патрулираха, не се виждаха никакви.

— Кога беше смяната, Пинто?

— Преди петнадесет минути. Дойде нова група и другите си тръгнаха.

— Колко бяха?

— Както винаги: трима федерални в къщата и шест в градината.

— А радиовръзката?

Поте натисна два пъти бутона на радиостанцията и й я показа. Нито звук, господарке. Никой нищо не казва. Но ако желаете, можем да говорим с военните. Тереса поклати глава. Отиде до масата, взе „Зиг-Зауер“-а и пъхна трите резервни пълнителя в джобовете на панталона си, два в задните и един в предния десен джоб. Тежаха много.

— Забрави за тях. Твърде далеч са — зареди пистолета, щрак, щрак, едно олово в предкамерата и петнадесет в пълнителя, и го запаса на кръста си. — Освен това, може и да са се договорили.

— Ще хвърля едно око — каза стрелецът, — с ваше позволение.

Излезе от стаята, с револвера в едната ръка и с радиостанция в другата. В това време Тереса се приближи отново до прозореца. Наведе се внимателно, за да огледа градината. Всичко изглеждаше наред. За миг й се стори, че вижда две тъмни фигури да се движат между цветята, под големите мангови дървета. Нищо друго, а дори в това не беше сигурна.

Попипа дръжката на автоматичното оръжие. Един килограм стомана, олово и барут: не беше кой знае какво срещу това, което навярно й готвеха отвън. Махна седемте гривни от китката си, прибра в свободния джоб седемте сребърни обръча. Не беше подходящо да вдига шум, все едно носи звънче. От момента, когато Поте Галвес дойде да й съобщи какво става, умът й работеше самостоятелно. Цифри за и против, баланси. Възможното и невъзможното. Отново пресметна разстоянието, делящо къщата от главния вход и оградата, преповтори това, което през последните дни беше отбелязвала в паметта си: защитени и открити места, възможни пътища, капани, в които да избягва да попада. Толкова беше мислила за всичко това, което сега прехвърляше отново на ум, точка по точка, че нямаше време да почувства страх. Освен ако страхът тази нощ, не беше онова усещане за физическа беззащитност: уязвима плът и безкрайна самота.

Ситуацията.

Ставаше дума точно за това, увери се тя изведнъж. Всъщност бе дошла в Кулиакан не за да свидетелства срещу дон Епифанио Варгас, а за да може Поте Галвес да й каже „сами сме, шефке“, и да се почувства както сега, със „Зиг-Зауер“-а на кръста, готова да премине изпитанието. Готова да прекрачи през тъмната врата, която в продължение на дванадесет години беше пред очите й, крадеше съня й в мръсните и сиви зазорявания. И когато отново видя светлината на деня, помисли си тя, ако въобще я видя, всичко ще е различно. Или пък не.

Дръпна се от прозореца, отиде до масата и отпи за последен път от текилата. Половината от чашата си оставих недопита, мина й през ума. За после. Още се усмихваше на себе си, когато Поте Галвес се очерта в светлината на вратата. Носеше автомат, а на рамото си брезентова торба, с нещо тежко в нея. Тереса инстинктивно посегна към оръжието си, но се спря на половината път. Не и Пинто, каза си тя. Предпочитам да се обърна с гръб и да ме убие, отколкото да загубя доверието си в него и той да си даде сметка за това.

— Размърдайте се, шефке — каза стрелецът. — Заложили са ни капан, дето и на койот не слагат. Гадни педали.

— Федералните или военните?… Или и едните, и другите.

— Бих казал, че е работа на федералните, а другите гледат. Но всички знаят. Да поискам ли помощ по радиостанцията?

Тереса се засмя. Помощ от кого, рече тя. Ако всички са отишли да ядат такос, пълнени с телешки мозък, в кръчмата „Дуранго“. Поте Галвес остана загледан в нея, почеса се с дулото на автомата по слепоочието и накрая пусна една усмивка, едновременно слисана и жестока. Това е истината, господарке, каза той накрая, проумявайки. Ще направим, каквото можем. Рече това и двамата отново се спогледаха, сред светлината и сенките, така, както не се бяха се гледали никога досега. Тогава Тереса пак се разсмя, искрено, с широко отворени очи, вдишвайки дълбоко, а Поте Галвес кимна с глава като човек, който е разбрал добър виц. Това е Кулиакан, шефке, каза стрелецът, и колко хубаво, че така се заливате от смях. Да можеха да ви видят тези мръсници, преди да ги подпукаме, или те нас. Може би се смея от чист страх пред смъртта, каза тя. Или от страх да не ме боли, докато умирам. Той кимна отново и рече: ами като всички, шефке, вие какво си мислехте. Но да затриеш някого изисква време. И докато разберем ще умираме или не, можем само да убиваме други.