Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

— Боли ли?

— Адски. Защо да казвам „не“, щом си е „да“.

— Пинто.

— Да.

— Тук е напечено. Не искам да ни хванат без муниции, като зайци.

— Само кажете. Вие нареждате.

Верандата, решава тя. Издадена стряха с храсти отдолу, в другия край на коридора. Прозорецът, който се отваря отгоре не е проблем, защото вече няма и едно здраво стъкло в къщата. Ако стигнат дотам, ще могат да скочат в градината и после да си проправят път, или поне да опитат, към решетките на главния вход или към оградата и улицата. Дъждът може да им попречи, но и да им спаси живота. Възможно е и военните да ги обстрелват, но това е само още един риск. Отвън има журналисти, и хора, които гледат. Не е толкова лесно, колкото в къщата. Дон Епифанио Варгас може да купи много хора, но никой не може да купи всички.

— Можеш ли да се движиш, Пинто?

— Ами да, шефке. Мога.

— Идеята ми е прозорецът на коридора и после в градината.

— Както кажете.

Вече се е случвало веднъж, мисли Тереса. Случи се нещо подобно и Поте Галвес пак беше там.

— Пинто.

— Слушам.

— Колко гранати имаш?

— Една.

— Тогава давай.

Докато гранатата още се търкаля, те се втурват по коридора и взривът ги сварва точно до прозореца. Чувайки зад гърба си откосите от автоматичната пушка на стрелеца, Тереса прескача рамката, като се опитва да не се нарани в парчетата стъкла. Но щом се подпира на лявата ръка, стъклото се счупва. Усеща гъстата и топла течност да се стича по дланта й, докато се прехвърля навън и дъждът я блъска силно в лицето. Керемидите от стрехата скърцат под краката й. Запасва пистолета на кръста си, преди да се плъзне по мократа повърхност. Убива скоростта във водосточния улей по покрива. Сетне, след кратко колебание, скача.

Гази в калта, отново с пистолета в ръка. Поте Галвес се приземява до нея. Удар. Стон от болка.

— Тичай, Поте. Към оградата.

Няма време. Сноп от фенер ги търси трескаво из къщата и пукотевицата пак започва. Този път куршумите плющят и потъват в локвите. Тереса вдига „Зиг-Зауер“-а. Дано цялата тази свинщина да не го е запушила. Стреля методично, внимателно, без да си губи ума, заобикаля и пада по очи в калта. Изведнъж забелязва, че Поте Галвес не стреля. Обръща се към него и на далечната светлина от улицата го вижда, проснат до една колона на долната веранда, от другата страна.

— Съжалявам, шефке — чува го да шепне — … Този път ме надупчиха лошо.

— Къде?

— Точно в корема… И не зная дали е дъжд или кръв, но се лее с литри.

Тереса хапе покритите си с кал устни. Гледа светлините зад железните решетки на вратата, уличните лампи, които очертават палмовите и манговите дървета. Ще бъде трудно, убеждава се тя, да успее сама.

— А пушката?

— Ето я… Между вас и мен… Сложих й двоен пълнител, но я изпуснах, когато ме уцелиха.

Тереса се надига леко, за да види. Автоматът лежи на стъпалата на верандата. Откос от къщата я кара отново да се залепи за земята.

— Не я стигам.

— Знаете ли, наистина съжалявам.

Пак гледа към улицата. Има струпани хора до вратата, полицейски сирени. Някакъв глас казва нещо по мегафон, но не успява да го разбере. Между дърветата, вляво, чува шляпане в калта. Стъпки. Сянка. Някой се опитва да я заобиколи оттам. Надявам се, хрумва й внезапно, че тези мръсници нямат мерници за нощно виждане.

— Нужна ми е пушката — казва Тереса.

Поте Галвес не отговаря веднага. Сякаш премисля.

— Вече не мога да стрелям, шефке — казва накрая. — Нямам сили… Но мога да се опитам да ви я приближа.

— Не се занасяй. Ще те очистят, щом си подадеш муцуната.

— Вече не ми пука. Когато идва краят, просто идва и няма мърдане.

Нова сянка нагазва в калта сред дърветата. Времето лети, разбира Тереса. Още две минути и единственият изход вече няма да го има.

— Поте.

Тишина. Никога не го беше наричала така, по име.

— Слушам ви.

— Подай ми шибаната пушка.

Пак тишина. Барабаненето на дъжда в локвите и по листата на дърветата. После, в дъното, глухият глас на стрелеца.

— Беше чест за мен, шефке.

— За мен — също.

Това е песента за белия кон, Тереса чува как Потемкин Галвес затананиква. С тези думи в ушите, ръмжейки от ярост и отчаяние, тя стисва „Зиг-Зауер“-а, изправя се наполовина и започва да стреля към къщата, за да прикрие своя човек. Тогава нощта отново избухва в огнени зарева, оловото плющи по верандата и стъблата на дърветата. Вижда как тромавата фигура на стрелеца, очертана на този фон, се изправя сред проблясъците от изстрелите и идва с накуцване към нея, мъчително бавно, докато куршумите свистят отвсякъде и един след друг се удрят в тялото му, разкъсват го подобно на кукла, и накрая той рухва на колене върху пушката. И тогава вече мъртвият мъж, в последния спазъм на агонията, вдига оръжието за дулото и го запраща пред себе си, слепешком, в приблизителната посока, където преценява, че трябва да се намира Тереса. После се претъркулва по стъпалата и пада по очи в калта.