Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

— Как е моята господарка?

Поте шепне. Добре, отвръща тихо Тереса. Доста добре. Стрелецът не казва нищо повече. Отгатва го в полумрака, на три метра от нея, от другата страна на коридора. Пинто, мълви тя. Шибаната ти бяла риза се вижда от километър. Няма оправяне, отговаря той. Вече не е време за преобличане.

— Добре се справяте, шефке. Пазете мунициите.

Защо сега не изпитвам страх, пита се Тереса. На кого, по дяволите, си мисля, че се случва всичко това. Пипа челото си със суха, ледена ръка и стиска автоматичния пистолет с другата, влажна от пот. Нека някой ми каже коя от двете е моята.

— Кучите синове се връщат — прошепва Поте Галвес и насочва пушката.

Таааака. Таааака. Къси откоси като предишните, гилзите 7,62 калибър трещят, докато се сипят навред по земята, завихреният дим сред сенките щипе гърлото. Изстрели от автомата на стрелеца, изстрели от „Зиг-Зауер“-а, който Тереса държи здраво с две ръце, бум, бум, бум, и отваря уста, за да не се спукат тъпанчетата й от гърмежите. Цели се по посока на изстрелите. Куршумите идват откъм стълбата и летят със свистене — зааанг, зааанг — плющят зловещо в гипса на стените и дървото на вратите и вдигат оглушителен трясък от строшени стъкла, ако попаднат в прозорците от другата страна на коридора. Автоматичният пистолет спира изведнъж, клик, клак, повече не може да стреля, Тереса се обърква, докато разбере какво става и натиска копчето за изхвърляне на празния пълнител. Слага друг, този, който носеше в предния джоб на джинсите, освобождава затвора и един куршум отива в цевта. Кани се да стреля отново, но се въздържа, защото Поте е изнесъл половината си тяло от прикритието и нова негова граната се търкулва по коридора към стълбата. Този път избухването е страховито, бум-бууум, видяхте ли, копелета. Когато стрелецът става и тича приведен към празното пространство, с готова пушка, Тереса също се надига и тича до него. Заедно стигат до десния парапет, навеждат се, за да избълват още куршуми надолу, огънят от изстрелите осветява поне две фигури, проснати сред останките от стълбите.

Мамка му. Дробовете я болят от вдишването на барутния дим. Сдържа кашлицата колкото може. Не знае колко време е минало. Мъчи я жажда. Не я е страх.

— Колко муниции ви останаха, шефке?

— Малко.

— Дръжте.

В тъмнината, във въздуха, хваща двата пълнителя, които й хвърля Поте Галвес, третия го изпуска. Търси го опипом по земята и го слага в задния джоб.

— Никой ли няма да ни помогне, шефке?

— Не се занасяй.

— Военните са отвън… Полковникът изглеждаше почтен.

— Юрисдикцията му свършва до оградата откъм улицата. Трябва да стигнем дотам.

— Няма начин. Прекалено е далеч.

— Да. Прекалено е далеч.

Скърцане и стъпки. Хваща здраво пистолета и се прицелва в сенките, стиска зъби. Може би часът удари, мисли си. Но никой не се качва. Дявол да го вземе. Фалшива тревога.

И изведнъж — ето ги тук, а не ги бяха чули да се качват. Този път гранатата, идваща по пода е насочена към тях двамата. Поте Галвес успява да го забележи. Тереса се претъркулва навътре, покрива главата си с ръце, експлозията очертава вратата и осветява коридора, сякаш е ден. Оглушена, тя не проумява веднага, че далечният шум, който чува, са яростните откоси, изстрелвани от Поте Галвес. И аз би трябвало да направя нещо, мисли тя. Така че се надига, олюлявайки се от шока на взрива, стиска пистолета, пролазва до вратата, подпира една ръка на рамката, изправя се, излиза и започва да стреля слепешком, бум, бум, бум, гърмеж след гърмеж, докато шумът се усилва и става все по-ясен и близък. Внезапно се оказва срещу две черни сенки, идващи към нея сред оранжеви, сини и бели светкавици, бум, бум, бум, профучават куршуми, зааанг, и свистят в стените отвсякъде. Докато отзад, от лявата й страна, автоматът на Поте Галвес се присъединява към пукотевицата, таааака, таааака, този път не с кратки откоси, а с безкрайно дълги, копелета, чува го да крещи, копелета, и разбира, че нещо не е наред, че навярно са улучили него или нея, че може би тя самата умира в този момент, без да знае. Но дясната й ръка продължава да натиска спусъка, бум, бум, а щом стрелям, съм жива, мисли тя. Стрелям, значи съществувам.

С гръб, опрян в стената, Тереса слага последния пълнител в приклада на „Зиг-Зауер“-а. Учудена е, че няма и драскотина. Дъждът вали навън, в градината. Понякога чува Поте Галвес да стене през зъби.

— Ранен ли си, Пинто?

— Оплесках я здравата, шефке… Има някакво олово в мен.