Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

Да слушаш. Шумове, скърцания, потрепването на дъжда по стъклата и по покрива. Да не допуснеш пулсирането на сърцето, туптенето на кръвта и в най-фините вени, намиращи се във вътрешността на ушите, да заглушат всичко. Да пресметнеш всяка стъпка, всеки поглед. Стоенето неподвижно, с пресъхнала уста и напрежението, надигащо се болезнено по мускулите и от стомаха към гърдите, секвайки лекото дишане, което все още си позволяваш. Тежестта на „Зиг-Зауер“-а в дясната ръка, дланта, свита около дръжката. Косата, която отмахваш от лицето, защото лепне пред очите. Капката пот, която се търкулва от клепача, пари във вътрешния ъгъл на окото и накрая я попиваш на устните с върха на езика. Солена.

Очакването.

Ново изскърцване в коридора или по-вероятно на стълбите. Погледът на Поте Галвес от отсрещната врата, примирен, професионален. Отпуснал на колене измамната пълнота на тялото си, надничащ иззад рамката на вратата, с пушката нагласена за стрелба, с отмахнат приклад, за да му е по-удобна, заредена с пълнител за тридесет изстрела и друг, залепен със скоч за първия, по-долу, готов да бъде обърнат и сменен, щом първият се изпразни.

Нови скърцания. По стълбата.

Половината от чашата си, шепне Тереса беззвучно, оставих недопита. Чувства се празна отвътре и с бистро съзнание отвън. Няма нито разсъждения, нито мисли. Нищо, освен абсурдно повтарящият се рефрен на песента и сетивата, съсредоточени в тълкуване на шумовете и усещанията. Има една картина в дъното на коридора, над горната площадка на стълбата: черни расови жребци, галопиращи по зелена равнина. Най-отпред препуска един бял кон. Тереса брои конете: четири черни и един бял. Брои ги, както преброи дванадесетте греди на парапета откъм външната страна на стълбата, петте цвята на стъклописа на прозореца, отварящ се към градината, петте врати от тази страна на коридора, трите аплика по стените и лампата, висяща от тавана. Брои също на ум куршума в цевта, първия двоен изстрел, малко по-труден, и после останалите, които вече излизат сами, и така, един по един, четиридесет и петте куршума от резервните пълнители, тежащи в джобовете на джинсите й. Има за гърмене, макар че всичко зависи от това колко носят лошите. Във всеки случай, беше препоръката на Поте Галвес, по-добре да ги стреляме малко по малко, шефке. Без нерви и без бързане, стъпка по стъпка. Така има за по-дълго и се разхищава по-малко. А ако оловото свърши, псувай ги на майка, също боли.

Скърцанията са стъпки. Изкачват се.

Една глава се показва предпазливо на площадката. Черна коса, млад мъж. Торс, друга глава. Носят оръжието отпред, дула, движещи се в кръг в търсене на нещо, по което да стрелят. Тереса протяга ръка, поглежда крадешком Поте Галвес, спира дъха си, натиска спусъка. „Зиг-Зауер“-ът отскача и започва да бълва като гръмотевица, бум, бум, бум. Още преди да се чуе третият изстрел, всички звуци в коридора са погълнати от късите откоси на автомата на убиеца, таааака, таааака, таааака. Коридорът се изпълва с барутен дим. А сред дима се вижда как половината от гредите на стълбата се разпадат и стават на трески, таааака, таааака и двете глави изчезват. На долния етаж се чуват викове и шум от бягащи стъпки. В този момент Тереса спира да стреля и отклонява оръжието, защото Поте, с неподозирана пъргавина за тип с подобни размери, се надига и притичва наведен към стълбата. Таааака, таааака, таааака, прави отново автоматът по средата на пътя, а после той насочва дулото надолу, без да се цели, следва нов дълъг откос, той търси граната в торбата на рамото си, маха й предпазителя със зъби, както във филмите, хвърля я в празното пространство под стълбата, връща се с късо притичване, наведен, и се мята по корем на пода, докато отдолу се чува „бум-бууум“. Сред дим, шумотевица и вълна от горещ въздух, удрящ Тереса в лицето, всичко, което беше на стълбата, в това число и конете, отиде на майната си.

И Господ не можеше да го предвиди.

Сега внезапно угасва светлината в цялата къща. Тереса не знае дали това е добро или лошо. Тича до прозореца, гледа навън и се уверява, че и градината е потънала в мрак, единствените светлини са от улицата отвъд зида и решетките на главния вход. Притичва приведена обратно към вратата, блъска се в масата и събаря всичко от нея, текилата и цигарите отидоха по дяволите, заляга пак, подала наполовина лице и пистолета си. Празното пространство на стълбата е тъмна яма, леко осветена от отблясъка, проникващ през счупения стъклописван прозорец, водещ към градината.