Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

Спомени. Внезапно разбра, че през това дълго пътуване, между заминаването и завръщането, беше придобила увереност само за три неща относно живота и хората: че убиват, спомнят си и умират. Защото идва един момент, каза си тя, когато гледаш напред и виждаш единствено това, което е зад теб: трупове, които си оставил зад гърба си, докато си вървял. Сред тях е и твоят труп, но ти не го знаеш. Докато накрая го виждаш и вече знаеш.

Потърси себе си в сенките на параклиса, в тишината на пейката, отдясно на статуята на светеца, в червеникавия полумрак на свещите, горящи със слабо пропукване сред цветята и даровете, висящи по стените. Денят вече си отиваше много бързо, присветващите в червено и синьо светлини на една федерална кола осветяваха входа с все по-наситени отблясъци, докато вечерта тъмнееше в мръсносиво. Застанала пред свети Малверде, загледана в черната му, сякаш боядисана коса, бялото сако и кърпата на врата, тъмните очи и типично мексиканските мустаци, Тереса разтвори устни за молитва, както правеше преди време — „Нека Господ да благослови пътя ми и да ми помогне да се върна“. Но не можа да изрече никаква молитва. Навярно ще е светотатство, помисли си тя изведнъж. Може би не трябваше да определям срещата на това място. Вероятно времето ме е направило глупава и арогантна и вече е дошъл часът да си платя за това.

Последния път, когато беше тук, имаше и една друга жена, която я наблюдаваше от сенките. Сега я търсеше, но не я откриваше. Освен ако, реши тя, не се окаже, че аз съм другата или я нося в себе си, а момичето с уплашените очи, девойката, която бягаше със сак и „Добле Агила“ в ръка, се е превърнала в един от тези призраци, лутащи се зад мен, гледащи ме с обвиняващи, тъжни или безразлични очи. Навярно това е животът — дишаш, вървиш, движиш се, само за да погледнеш един ден назад и да се видиш така. Да се познаеш в собствените и чуждите смърти, следвали една след друга, на които те осъжда всеки, когото си срещнала по пътя си.

Пъхна ръце в джобовете на палтото — отдолу носеше пуловер, джинси, удобни ботуши с каучукови подметки — и извади пакета „Фарос“. Запали цигара на пламъка на една свещ на Малверде, и тогава силуетът на дон Епифанио Варгас се открои на фона на червените и сини отблясъци при вратата.

— Тересита. Колко време мина.

Почти същият си е, отбеляза тя. Висок, снажен. Беше закачил шлифера си на една кука до вратата. Тъмен костюм, отворена риза без вратовръзка, островърхи ботуши. С това лице, напомнящо на Педро Армендарис от старите филми. По мустаците и слепоочията имаше много бели коси, бръчките му бяха станали повече, беше понаедрял около кръста, може би. Но си беше същият.

— Едва те познах.

Пристъпи навътре в параклиса, след като се огледа боязливо. Гледаше втренчено Тереса, опитваше да я свърже с другата жена, която носеше в паметта си.

— Вие не сте се променили много — каза тя. — Понапълняли сте може би. И имате бели коси.

Беше седнала на пейката до статуята на Малверде и не помръдна, когато го видя да влиза.

— Носиш ли оръжие? — попита дон Епифанио Варгас.

— Не.

— Чудесно. Ония мръсници отвън ме претърсиха. И аз не нося.

Въздъхна леко, погледна свети Малверде, осветен от трепкащата светлина на свещите, после отново нея.

— Виждаш ли. Скоро направих седемдесет и четири години. Но не се оплаквам.

Дойде съвсем близо, изучаваше я внимателно отгоре. Тя не помръдна, издържайки погледа му.

— Струва ми се, че нещата ти са вървели добре, Тересита.

— И вашите не са вървели зле.

Дон Епифанио кимна бавно в знак на съгласие. Замислено. Сетне седна до нея. Седяха точно както последния път, с тази разлика, че тя не държеше „Добле Агила“ в ръцете си.

— Дванадесет години, нали? Ти и аз на същото място, с прословутия бележник на Гуеро…

Спря се, даваше й възможност да притури спомените си към неговите. Но Тереса мълчеше. След малко дон Епифанио извади хаванска пура от горния джоб на сакото си. Никога не съм си го представял, подхвана той, докато махаше лентата. Но отново спря, все едно току-що беше стигнал до заключението, че това, дето никога не си го е представял, няма никакво значение. Мисля, че всички те подценихме, рече накрая. Твоят човек, самият аз. Всички. Това за „твоя човек“ го каза по-тихо, сякаш се опитваше да го вмъкне незабелязано, между другото.

— Може би затова съм жива.

Мъжът разсъди върху думите й, докато поднасяше пламъка на запалката към пурата си.

— Това не е постоянно състояние, нито пък гарантирано — заключи той след първото всмукване. — Човек е жив, докато престане да бъде такъв.