Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

— Колко смяташ, че струваме, Пинто?

Отново се беше появил на вратата, с онзи вид на недодялан мечок, който придобиваше, когато се страхуваше, че прекалено се набива на очи. Външно спокоен, както обикновено. Но тя видя, че зад леко притворените клепачи, тъмните му недоверчиви очи не спираха да претеглят на кантар обстановката.

— Мен ме очистват гратис, шефке… Но вие се превърнахте в голяма хапка. Никой не би се рискувал, ако не е за сочна сума.

— Същите хора ли ще бъдат или ще дойдат отвън?

Мъжът изсумтя, набръчка чело и размърда мустаци.

— Предполагам, че отвън — каза той. — Наркобосовете и полицаите са еднакви, но не винаги, макар понякога да… Разбирате ли ме?

— Горе-долу.

— Това е самата истина. А измежду военните полковникът ми се струва най-свестният. Човек от класа… От тия, дето командват парада.

— Ще видим, нали?

— Ами така ще е много, ама много добре, господарке. Да видим най-сетне и да се бием.

Тереса се усмихна, като чу тези думи. Разбираше стрелеца. Очакването винаги се оказваше по-лошо от самия сблъсък, колкото и тежък да се окажеше той. Във всеки случай тя беше взела допълнителни мерки. Профилактично. Не беше неопитна хлапачка, страхуваше се и познаваше учителите си. Пътуването до Кулиакан беше предшествано от информационна кампания на съответните нива, включително и местната преса. Само Варгас, това беше девизът. Нито доносничество, нито предателство, нито клеветничество: решаване на личен въпрос, нещо като дуел, а останалите да се наслаждават на представлението. В безопасност. Нито едно име повече, нито една дата. Нищо. Само дон Епифанио, тя и призракът на Гуеро Давила, погълнат от пламъците в Еспинасо дел Диабло преди дванадесет години. Не ставаше дума за издайничество, а за строго ограничено, лично отмъщение. Това лесно можеше да се разбере в Синалоа, където на първото се гледаше с лошо око, а второто беше нещо обичайно, нормален начин за попълване на гробищата. Такова беше споразумението в хотел „Пуенте Романо“ и мексиканското правителство прие. Едно конкретно свидетелско показание и едно конкретно име. Нито Сесар Батман Гуемес, нито останалите босове, които в друго време бяха близки на Епифанио Варгас, трябваше да се чувстват застрашени. Очакваше се това да е успокоило достатъчно Батман и другите. Това увеличаваше и възможностите за оцеляване на Тереса и намаляваше фронтовете за покриване. В крайна сметка в хищното преследване на пари и в наркополитиката на Синалоа дон Епифанио беше някога, не толкова отдавна, съюзник, местен лидер, но също така конкурент и рано или късно враг. На мнозина щеше да им дойде добре, ако някой го извадеше от играта на толкова ниска цена.

Телефонът звънна. Поте Галвес грабна слушалката и после загледа Тереса, сякаш от другата страна бяха произнесли името на призрак. Но тя въобще не се изненада. От четири дни очакваше това обаждане. Беше дори закъсняло.

— Това е нередно, госпожо. Не съм упълномощен.

Полковник Едгар Ледесма стоеше прав на килима в хола, със скръстени на гърба ръце, с добре изгладена униформа, с лъснати ботуши, мокри от дъжда. Съвсем късата коса, подстригана по войнишки, му отиваше въпреки белите коси, увери се Тереса. Толкова възпитан, толкова стегнат. Напомняше й малко на онзи капитан от Гражданската полиция в Марбеля, преди много време, чието име беше забравила.

— Остават по-малко от двадесет и четири часа до момента, когато трябва да дадете показания в Главната Прокуратура.

Тереса седеше и пушеше, кръстосала крака в панталони от черна коприна. Гледаше го отдолу. Спокойно. Опитваше се да постави нещата на местата им.

— Нека обясня, полковник. Не съм тук в качеството на затворничка.

— Разбира се, че не.

— Ако приемам защитата ви, то е, защото желая да я приема. Но никой не може да ми попречи да отида, където пожелая… Такова беше споразумението.

Ледесма отпусна тежестта на тялото си върху единия ботуш, сетне върху другия. Сега гледаше към адвокат Гавирия, от Главната щатска прокуратура — неговата връзка с гражданската власт, занимаваща се със случая. Гавирия също стоеше прав, макар и малко по-далеч, зад гърба му стоеше Поте Галвес, облегнат на рамката на вратата, а адютантът на полковника — млад поручик, — надничаше над рамото му от коридора.

— Кажете на госпожата — помоли полковникът, — че това, за което моли, е невъзможно.

Гавирия се съгласи с Ледесма. Беше много слаб мъж, с приятна външност, грижливо облечен и избръснат. Тереса му хвърли бегъл поглед, очите й се плъзнаха по него, сякаш не го виждаше.