Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

— Дъщерите ми — чу го да повтаря.

Гласът му звучеше глухо и леко потреперваше. Сякаш внезапно се бе вледенил. Очите му се рееха в неопределена посока. Очи на човек, който вече е далеч, мъртъв. Мъртва плът. Тя познаваше тази плът — стегната, твърда. Беше й се наслаждавала. Сега беше мъртва.

— Не се будалкай с мен, Тео.

— Дъщерите ми.

Всичко е толкова необичайно, каза си учудено Тереса. Твоите дъщери са сестри на моето дете, заключи тя, или ще бъдат, ако след седем месеца съм още жива. А виж как въобще не ми пука за моето. Какво ме интересува, че е и твое и че си отиваш, без дори да го знаеш, проклета да съм, ако ти го кажа. Не изпитваше състрадание, нито тъга, нито страх. Единствено безразличието, което чувстваше към носения в утробата товар, желание да приключи с тази сцена, като човек, който разрешава неприятен въпрос. Да отвърже въжетата, беше казал Олег Язиков. И да не оставя нищо зад себе си. В крайна сметка, рече си тя, те ме докараха дотук. До тази гледна точка. Направиха го всички: Гуеро, Сантяго, дон Епифанио Варгас, Гато Фиерос, самият Тео. Дори полковник О’Фарел ме докара дотук. Погледна Поте Галвес и стрелецът издържа погледа й, с притворени клепачи, в очакване. Това е вашата игра, помисли си Тереса. Която винаги сте играли, аз само сменях долари на улица „Хуарес“. Никога нищо не съм искала да постигам. Не съм измислила шибаните ви правила, но накрая трябваше да се съобразя с тях. Започваше да се ядосва, а знаеше, че не бива да върши ядосана това, което й оставаше да свърши. Така че преброи наум до пет, с наведено лице, за да се успокои. После бавно кимна утвърдително с глава, почти недоловимо. Тогава Поте Галвес извади револвера от колана си и взе възглавницата от койката. Тео повтори още веднъж това за дъщерите си, после гласът му премина в дълго стенание, подобно на протест, упрек и хленч. Навярно беше и трите неща. Докато тя отиваше към вратата, забеляза, че погледът му е все така зареян в празното пространство, без да вижда нищо друго, освен кладенеца със сенки, над който го бяха надвесили. Тереса излезе в коридора. Дано да си е сложил обувките. Не подобаваше на един мъж да умре по чорапи. Чу заглушения изстрел, когато слагаше ръка на парапета на стълбата, за да се качи на палубата.

Стъпките на стрелеца отекнаха зад гърба й. Без да се обръща го изчака да се облегне до нея на мокрия планшир. Сияйна линия се пропукваше на изток и светлините на брега искряха все по-близо, фарът на Естепона проблясваше точно на север. Тереса вдигна качулката на якето си. Студът се засилваше.

— Ще се върна там, Пинто.

Не каза къде. Не беше нужно. Тежкото тяло на Поте Галвес се наклони леко над борда. Дълбоко замислен и смълчан. Тереса чуваше дишането му.

— Време е вече да разчистим неуредените сметки.

Отново мълчание. Горе, на светлината на мостика, се очертаваха фигурите на капитана и на дежурния. Глухи, неми и слепи. Чужди на всичко, заети единствено с наблюдението на уредите. Печелеха достатъчно, за да не се интересуват въобще от това, което ставаше на кърмата. Поте Галвес продължаваше да гледа наведен черната вода, шумяща под тях.

— Вие, шефке, винаги знаете какво правите… Но се боя работата да не излезе гнила.

— Първо ще се погрижа да не ти липсва нищо.

Стрелецът приглади с ръка косата си. Жест, изразяващ смущение.

— Хайде, шефке… Да ви оставя сама? Не ме обиждайте.

Тонът му наистина беше засегнат. Вироглав човек. Двамата останаха загледани в мигащата светлина на фара в далечината.

— Могат да ни видят сметката и на двамата — каза Тереса тихо. — По много гаден начин.

Поте Галвес не проговори още известно време. Едно от тези мълчания, предусети тя, които са равносметка на цял живот. Обърна се да го погледне крадешком. Видя, че бодигардът прокара отново ръка по косата си и после сви леко глава между раменете си. Прилича на огромен и верен мечок, мина й през ума. Безкрайно предан. С този примирен вид, решен да плаща, без да спори. Според правилата.

— Ами, вижте, няма мърдане, шефке… Все едно дали ще умреш тук или на друго място.

Стрелецът гледаше назад, към дирята на „Синалоа“, където тялото на Тео Алхарафе беше потънало в морето с прикрепени към него петдесет килограма оловни тежести.

— И понякога — додаде той, — е добре човек да избере, ако може.

Над Кулиакан, Синалоа, валеше. Къщата в квартала „Чапултепек“ изглеждаше затворена в мехурче от сива тъга. Сякаш имаше ясна граница между цветовете на градината и оловносивите тонове отвъд нея: едрите дъждовни капки се стичаха в дълги струи по стъклата на прозорците, разкривяваха гледката и смесваха зеленото на тревата и на короните на лавровите дървета от Индия с оранжевото на табачиновите цветове, с бялото на капиросите, лилавото и червеното на амапите и бугенвилиите, но пъстротата умираше край високите зидове, ограждащи градината. Отвъд съществуваше само размит сив пейзаж, където, зад невидимото корито на река Тамасула, едва се различаваха двете кули и белият купол на катедралата, а по-нататък, вдясно, кулите на църквата „Сантуарио“, покрити с жълти керамични плочки.