Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

Мъжът не помръдна. Седеше с полуотворена уста, осмисляйки казаното.

— Капан — каза той накрая.

— Точно така. И знаеш ли защо не те информирах по-рано, че този кораб е капан?… Защото ми беше необходимо, когато предадеш информацията на хората, на които доносничиш, всички да повярват, че е истина, както повярва ти.

Продължаваше да гледа по същия начин, крайно съсредоточено. Хвърли бегъл поглед към Поте Галвес и отново обърна очи към нея.

— Извършила си друга операция тази нощ.

Все така схватлив е и това ме радва, помисли си тя. Искам да разбере защо. Вероятно иначе би било по-лесно, но искам да разбере. Вие имате неизлечима болест. Дявол да го вземе. Един мъж има право на това. Да не го лъжат за края му. Всичките ми мъже умряха, съзнавайки защо умират.

— Да. Друга операция, за която ти не разбра. Докато койотите от Митническата охрана потриваха ръце, залавяйки „Лус Анхелита“ в очакване да намерят един тон кокаин, който никога не е бил товарен на нея, нашите хора си вършеха работата на друго място.

— Много добре замислено… От кога знаеш?

Би могъл да отрече, хрумна й внезапно. Би могъл да отрече всичко, да протестира възмутен, да каже, че съм полудяла. Но е имал време да размисли, откакто Поте го е затворил тук. Познава ме. За какво, само губене на време, сигурно си е казал той. За какво.

— Отдавна. Онзи съдия в Мадрид… Надявам се, че си се облагодетелствал от това. Макар че би ми харесало да чуя, че не си го направил заради пари.

Тео изкриви устни. Допадна й тази проява на характер. Почти успява да се усмихне. Въпреки всичко. Само дето примигва прекалено често. Никога преди не го беше виждала да примигва толкова.

— Не го направих за пари.

— Притиснаха ли те?

Още веднъж почти успя да се усмихне. Но се получи само саркастична гримаса. С малка надежда.

— Представи си, да.

— Разбирам.

— Наистина ли разбираш? — Тео анализираше думата, със свъсени вежди, търсеше предзнаменования за бъдещето си… — Да, може би. Въпросът беше ти или аз.

Ти и аз, повтори Тереса на ум. Но забравя останалите: доктор Рамос, Фарид Латакия, Рисокарпасо… Всички, които се довериха на него и на мен. Хора, за които носим отговорност. Десетки верни хора. И един Юда.

— Ти и аз — каза на глас.

— Точно така.

Поте Галвес сякаш се беше слял със сянката на стените и двамата се гледаха спокойно в очите. Разговор като толкова други. През нощта. Липсваше музика, по една чаша. Нощ като толкова други.

— Защо не дойде да ми кажеш?… Можехме да намерим някакъв изход.

Тео поклати глава. Беше седнал на ръба на койката, краката по чорапи опираха пода.

— Понякога всичко се усложнява — рече той просто. — Човек се оплита, заобикаля се с неща, без които не може. Предложиха ми удобен случай да изляза от играта, запазвайки каквото имам… Слагаме кръст и започваме на чисто.

— Да. Мисля, че това го разбирам.

Пак тази дума, „разбирам“, изглежда премина като надежда през ума на Тео. Гледаше я съсредоточено.

— Мога да ти разкажа всичко, каквото искаш да знаеш — каза той. — Няма да е нужно да ме…

— Да те разпитват.

— Да.

— Никой няма да те разпитва, Тео.

Гледаше я все така, очакващо, преценявайки думите й. Отново примигване. Бърз поглед към Поте Галвес, после пак към нея.

— Много умно измислено, това за тази нощ — рече накрая, предпазливо. — Да ме използвате, за да заложите капан… През ум не ми мина… Кока ли беше?

Опипва почвата, каза си тя. Още не се е отказал от живота.

— Хашиш — отвърна. — Двадесет тона.

Тео остана замислен. Отново опит за усмивка, която не успяваше да се появи на устата му.

— Предполагам, това, че ми го казваш, не е добър знак — заключи той.

— Не. Наистина не е.

Тео вече не примигваше. Беше все така нащрек, в търсене на знаци, които само той знаеше. Мрачен. Ако не четеш по лицето ми, каза си тя, или по начина, по който премълчавам премълчаното, или по начина, по който слушам това, което трябва да ми кажеш, значи цялото време, прекарано с мен, не ти е послужило за нищо. Нито нощите, нито дните, нито разговорите, нито мълчанията. Кажи ми тогава, накъде си гледал, когато си ме прегръщал, гадно копеле. Макар явно да носиш в себе си повече дух, отколкото съм предполагала. Това ме успокоява, кълна ти се. И ме радва. Колкото по-истински мъж си ти, и другите, толкова повече това ме успокоява и ме радва.

— Дъщерите ми — промълви Тео неочаквано.

Изглежда накрая беше проумял, сякаш досега беше обмислял други възможности. Имам две дъщери, повтори вглъбен в себе си, гледаше Тереса, без да я вижда. От слабата светлина на лампата в каютата бузите му изглеждаха хлътнали, две черни издължени петна до долната му челюст. Вече не приличаше на горд испански орел. Тереса погледна безучастното лице на Поте Галвес. Преди време беше чела история за самураи: когато си правеха харакири, някой приятел ги доубиваше, за да не загубят достойнството си. Стрелецът, който следеше всеки жест на шефката си изпод леко притворени клепачи, засилваше тази асоциация. Жалко е, каза си Тереса. Заради достойния вид. Тео се държеше добре и ще ми хареса да го виждам такъв до края. Да си го спомням такъв, когато нямам какво друго да си спомням, ако самата аз оживея.