Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

Черки се върна в рубката, изключи автоматичния пилот и започна да управлява сам. Приближаваше внимателно риболовния кораб до контейнеровоза, успоредно на дясната му страна и откъм техния нос. Тереса вдигна бинокъла, за да огледа кораба: намаляваше скоростта си, без да спира. Видя мъже, които се движеха между контейнерите. Горе, на дясното крило на мостика, други двама наблюдаваха „Тарфая“: несъмнено капитанът и един вахтен помощник-капитан.

— Можете да изгасите, капитане.

Намираха се достатъчно близо, за да се смесят в едно съответните сигнали от радара. Риболовният кораб потъна в тъмнина, осветяван единствено от светлините на другия кораб. Последният беше изменил леко посоката си, за да ги предпази с борда си откъм морето. Вече не се виждаше мачтовата светлина, а зелената блестеше на крилото на мостика като ослепителен изумруд. Бяха почти един до друг и както на борда на риболовния кораб, така и на контейнеровоза моряците разполагаха плътни предпазни устройства. „Тарфая“, движейки се напред, изравняваше скоростта си с тази на „Ксолоицкуинтле“. Три възела, изчисли Тереса. Миг по-късно чу глух изстрел: пукотът на ракетното устройство за изхвърляне на спасителното въже. Мъжете от риболовния кораб събираха въжето от края на кнехта 100 100 Кнехт — нисък железен стълб, за който се привързват плавателни падове. — Б.р. и го закрепваха към стълбовете на палубата, без да го опъват прекалено. Чу се отново изстрел от ракетното устройство, изхвърлящо въжетата. Продължителен изстрел откъм носа и друг откъм кърмата. Управлявайки внимателно руля, капитан Черки се долепи до контейнеровоза, борд до борд, и остави двигателя да работи на празен ход. Сега двата кораба плаваха с една и съща скорост, големият водеше малкия. „Валиънт“, управляван умело от капитана, също беше привързан за „Ксолоицкуинтле“, с нос към риболовния кораб. Тереса видя как екипажът на кораба започва да вдига вързопите. Ако имаме късмет, помисли си тя, докато наблюдаваше радара, стиснала дървената част на руля, всичко ще е свършило след по-малко от час.

Двадесет тона с курс към Черно море, без междинни спирания. Когато гумената лодка пое на североизток, включвайки GPS системата и радара, светлините на „Ксолоицкуинтле“ вече се губеха към тъмния хоризонт, далеч на изток. „Тарфая“ отново беше запалила светлините си и се намираше малко по-близо, бялата й носова светлина се полюшваше от вълнението и плаваше бавно на югозапад. Тереса даде заповед и пилотът на моторницата бутна ръчката на газта, увеличи скоростта и лодката с полутвърд корпус заподскача по гребените на вълните. Двамата аркеньос, с вдигнати качулки на непромокаемите якета, за да се предпазват от пръските, бяха седнали на носа, за да й придават стабилност.

Тереса набра отново номера, който знаеше наизуст. Щом чу сухото „Нула Нула“ на Рисокарпасо, каза само „децата са сложени да спят“. После остана загледана в тъмнината на запад, сякаш искаше да види на стотици мили в далечината, и попита дали има някаква новина. „Отрицателно“ беше отговорът. Прекъсна връзката и погледна гърба на капитана, седнал на средната пейка за управление на „Валиънт“. Беше неспокойна. Вибрациите на мощните двигатели, шумът на водата, ударите на вълните, черната сфера на нощта около тях — всичко това й носеше и добри, и лоши спомени, но сега не е моментът за тях, реши тя. Бяха заложени твърде много неща, имаше много нишки, които трябваше да се свържат. И всяка отсечка, която моторницата преминаваше с тридесет и пет възела, миля след миля, я приближаваше до неизбежната развръзка. Прииска й се да удължи нощното препускане — без посока, със светлините, указващи сушата и присъствието на други кораби в мрака, оставащи далеч назад. Да го удължи за неопределено време, за да отложи всичко, откъсната в морето и нощта, в ничие пространство, без отговорности, само в очакване, сред грохота на двигателите, които ги тласкаха напред, с гумените бордове, опъвани до крайност при всеки подскок на корпуса, с вятъра в лицето, с пръските на водата, с тъмния гръб на мъжа, приведен над уредите за управление, който толкова й напомняше за гърба на един друг мъж. На други мъже.

Казано накратко, часът беше мрачен като самата Тереса. Или поне така се чувстваше тя и така чувстваше нощта. Небето без тънкия сърп на луната, появил се за кратко, без звезди, с мъгла, стелеща се неумолимо от изток, която в този момент поглъщаше последния отблясък на мачтовата светлина на „Ксолоицкуинтле“. Тереса ровеше внимателно в безчувственото си сърце и хладния си ум. А той подреждаше разхвърляните части като банкноти от пачките, с които беше работила преди цяла вечност на улица „Хуарес“ в Кулиакан, докато един ден едно черно бронко спря до нея, Гуеро Давила спусна прозореца и тя, без да си дава сметка, пое дългия път, довел я дотук, до Гибралтарския проток, въвлечена във вихъра на този толкова нелеп парадокс. Беше преминала реката, когато е най-пълноводна, с товара, увиснал на една страна. Или беше на път да го направи.