Артуро Перес-Реверте - Кралицата на Юга

— „Синалоа“, госпожо.

Викът я стресна и я изтръгна от мислите й. Да му се не види, каза си тя. Точно „Синалоа“, точно тази нощ, точно сега. Капитанът сочеше светлините, приближаващи се бързо през водните пръски и силуетите на телохранителите, клекнали при носа. Яхтата плаваше на североизток, осветена, бяла и изящна, светлините й пореха морето. Невинна като гълъб, помисли си Тереса, докато капитанът очертаваше широк полукръг към „Валиънт“ и го приближаваше откъм платформата на задната част, където един моряк се готвеше да я посрещне. Преди бодигардовете да се притекат да я подкрепят, Тереса прецени клатушкането, подпря крак от едната страна на гумената лодка и скочи на борда, като се възползва от тласъка на следващия страничен удар. Без да се сбогува с хората на моторницата, нито да погледне назад, тя закрачи по палубата със схванати от студ крака. В това време морякът отвързваше въжето и моторницата си тръгваше, ръмжейки, с екипажа си от трима човека. Мисията й бе изпълнена и тя се връщаше в базата си в Естепона. Тереса слезе да отмие солта от лицето си със сладка вода, запали цигара и си сипа три пръста текила в една чаша. Изпи я наведнъж пред огледалото в банята, без да си поема дъх. От огнената глътка в очите й избликнаха сълзи. Остана там, с цигара в едната ръка и с празната чаша в другата, загледана как капките се стичат бавно по лицето й. Не хареса изражението си. Или навярно изражението не беше нейно, а принадлежеше на жената, която я наблюдаваше от огледалото: кръгове под очите, коса, разрошена и твърда от солта. И тези сълзи. Отново се срещнаха и тя изглеждаше по-уморена и по-стара. Внезапно се втурна в каютата, отвори шкафа, където държеше чантата си, извади кожения портфейл със собствените си инициали и остана известно време така, вперила поглед в смачканата половинка от снимка, която винаги пазеше там, вдигнала високо ръката със снимката, точно на нивото на очите си. Сравняваше се с младото момиче с широко отворени очи, с ръката на Гуеро Давила, в ръкава на пилотското яке, обвила покровителствено раменете й.

Звънна кодираният телефон, който носеше в джоба на джинсите си. Гласът на Рисокарпасо докладва накратко, без украси и ненужни обяснения. „Кръстникът на детето плати кръщенето“ , каза той. Тереса помоли за потвърждение и той отвърна, че няма никакво съмнение: „На празника дойде цялата фамилия. Току-що го потвърдиха в Кадис“. Тереса затвори и прибра мобилния телефон в джоба си. Усещаше, че отново й се повдига. Погълнатият алкохол се съчетаваше зле с мъркането на мотора и поклащането на кораба. С това, което беше чула и с това, което щеше да се случи. Върна внимателно снимката в портфейла, загаси цигарата в пепелника, пресметна трите крачки, които я деляха от тоалетната и след като премина спокойно разстоянието, приклекна, за да повърне текилата и остатъка от сълзите си.

Когато излезе на палубата, с измито лице и облечена с непромокаемо яке върху пуловера с висока яка, Поте Галвес чакаше — неподвижен, черен силует, подпрян на планшира.

— Къде е? — попита Тереса.

Стрелецът се забави с отговора. Сякаш го обмисляше. Или сякаш й даваше възможност да се сети сама.

— Долу — каза накрая той. — В каюта номер четири.

Тереса слезе, като се подпираше на парапета от тиково дърво. В коридора Поте Галвес прошепна „разрешете, госпожо“ и мина напред, за да отвори заключената врата. Хвърли професионален поглед вътре и после се отдръпна встрани, за да й направи път. Тереса влезе, следвана от стрелеца, който затвори пак вратата зад себе си.

— Митническата охрана — рече Тереса — хвана тази нощ „Лус Анхелита“.

Тео Алхарафе я гледаше безизразно, сякаш беше някъде далеч и нямаше нищо общо с това. Наболата еднодневна брада придаваше на брадичката му синкав оттенък. Беше легнал на койката, облечен в смачкани жълти панталони и черен пуловер, по чорапи. Обувките му бяха на пода.

— Нападнаха го на триста мили западно от Гибралтар — продължи Тереса. — Преди няколко часа. В момента го карат към Кадис… Следили са го, откакто е вдигнал котва в Картахена… Знаеш ли за кой кораб ти говоря, Тео?

— Разбира се, че зная.

Имал е време, рече си тя. Тук, вътре. Време да разсъди. Но не му е ясно къде е поуката в сентенцията.

— Има нещо, което не знаеш — обясни Тереса. — „Лус Анхелита“ е чиста. Най-незаконното нещо, което ще открият на нея, когато почти я разглобят, ще бъдат няколко бутилки безмитно уиски… Разбираш ли какво означава това?