— Защо пък трябва да се задоволяваме само с ученици или студенти? Защо не пробваме да свалим някой женен мъж? — разгорещено се намеси Елинор.
— Е-е-е, ти пък вече съвсем прекали!
Трите петнадесетгодишни девойки отново се заляха от смях, но този път старата дама не откъсна очи от вестника си. Барманката миеше чашите, сервитьорката смяташе нещо на парче хартия, а навън мракът вече се бе спуснал. Големият стенен часовник показваше 21:07 — време, когато малкото кафене, носещо двусмисленото име „Котенцето“ се опразваше и оставаше почти без клиенти. Обикновено всяка вечер около осем-осем и половина Трейси, Никол и Елинор се събираха тук да пият кафе, да хапнат пай и да обсъдят клюките в училище. Обичаха да идват тук когато нямаше много клиенти, за да обсъждат на спокойствие различни теми, които ги вълнуваха — любовни трепети, най-добрите видове дамски превръзки, секс, някое килце отгоре, което ги хвърляше в ужас, и други подобни.
— Забелязали ли сте онази дърта кокошка, дето стои там? — тихо запита Никол приятелките си.
— И още как — отвърна Трейси също така тихо. — И тя като нас идва всяка вечер тук. Прави едно и също — идва в девет и си отива в единайсет, когато заведението затваря. Поръчва си едно кафе и чете вестник. Не й ли омръзва?
— Ти пък откъде знаеш кога точно си отива — попита недоверчиво Елинор. — Ние си тръгваме винаги в десет, а тя остава след нас.
— Карла, сервитьорката ми каза веднъж. Бях се отбила тук след училище с Джон. Тогава той ме черпи торта.
— Като я гледам, се сещам за една история — подхвърли Никол.
— Каква история? — повдигна вежди Трейси и приглади назад късата си кестенява коса.
— Страшна история. За една вещица, която живеела в самото сърце на гората, където не припарвали хора. Майка ми я разправяше, когато бях малка и не исках да заспя. Тогава мама идваше в моята стая и ме изплашваше до смърт с тази приказка. Като си отидеше, аз треперех под завивките и не след дълго заспивах. Понякога дори сънувах вещицата и се будех посреднощ, обляна в пот.
— Ще ни разкажеш ли тази история? — в гласа на Елинор се прокрадна нотка на молба.
— Щом искате… — усмихна се Никол и започна:
Това се случило преди няколко века, малко преди процесите срещу Салемските вещици. Една жена, нито много млада, нито много стара, живеела в малък град на около стотина мили от самия Салем. Наричали я Бетси, въпреки че никой не бил сигурен какво било истинското й име. Най-старата жена от градчето, деветдесет и седем годишната Сара Барнс се кълняла, че помнела тази жена още откакто била малко момиченце. Още тогава Бетси изглеждала така, както сега — около четиридесетгодишна. И никой не помнел кога точно се е заселила в града, но тя винаги била на тази възраст, без никаква промяна в годините си. Сякаш била неподвластна на може би най-голямата сила във Вселената — времето. Рибарят Хък, който бил прехвърлил осемдесетте и все още ходел да хвърля въдицата твърдял, че Бетси служи на Сатаната. Той разправял още, че тя била на около четиридесет, когато продала душата си на дявола, а в замяна той я дарил с вечен живот, лишен от старост. Ала никой не смеел да каже всичко това в лицето на вещицата, понеже никой не можел да лекува така, както тя правела. Предполагаемата робиня на дявола изцерявала с отварите си всякакви рани и болести, считани за нелечими. Лекувала и хора, и животни с еднаква лекота, при това без да иска някаква непосилна за селянина цена — я чувалче царевица, я пушен бут, все такива неща. Въпреки че били благодарни за стореното, селяните малко или много се страхували от Бетси заради нейните способности. Животът в градчето си течал тихо и безметежно… ала ето че един ден пристигнали пратеници на губернатора и спокойствието било нарушено.
Денят бил понеделник — седмицата тъкмо започвала и донесла промени в малкия град. Пристигнала карета, от която слезли четирима мъже, облечени в черно, с широкополи шапки на главите. Отишли при кмета и се представили като чиновници на служба при Негова светлост губернатора.
— Чухме някакви слухове за хора, която не вървят в правия път на Христовата вяра — рекъл единият.
— Дори може да се каже, че вървят по пътя на Сатаната — подметнал друг.
— Какви хора? — недоумявал кметът.
— Ами например вещици — отвърнал трети.
— Вещици? Тук няма никакви вещици — заявил кметът.
— Не бъдете толкова сигурен, господин кмете — обадил се четвъртият, който досега мълчал. — Може да има, без вие самите да знаете. Кажете, не сте ли чували за някакви странни действия от страна на женското население в града ви? На определена дата да се събират на определено място и да не допускат мъже до сбирката си? Младите момичета от градчето да отиват тайно в гората нощем по пълнолуние и да танцуват голи около запален огън? Да сте забелязали случайно в града някой да заковава мъртви животни по вратите на къщите?
Читать дальше