Бранимир Събев - Хоро от гарвани

За този страшен палач се носели всевъзможни слухове сред простолюдието — от наивната вяра, че е слуга на дявола до твърдението, че не е човек, а демон в човешки образ. Но как ще е слуга на дявола, щом екзекутира хора, обвинени, че самите те са дяволски роби? — ще се запитате вие. Няма значение. Хората вярват в това, в което им се иска да вярват и продължавали да се страхуват от демоничния палач. Той кръстосвал из континента навсякъде, където имало нужда от екзекуции — да се изгарят на клада и бесят хора, да се режат глави с меч или брадва, да се измъчват хора с ужасни инструменти по волята на Светата Испанска Инквизиция или да се обезглавяват с гилотина по заповед на френските крале. Карг бил един своеобразен приносител на Смъртта, неин бранник, неин любим. И навсякъде носел маска, с която криел лицето си — черна качулка с прорези за очите, рицарски шлем със забрало или проста гугла. Но любимата му маска бил човешки череп, принадлежал някога на човек с извънредно голяма глава. Карг винаги си слагал тази маска, когато неговият „клиент“ бил по-специален — аристократ или водач на въстание, сериен убиец или някоя изключително красива жена. Но сигурно си задавате въпроса защо е бил толкова ужасен, защо е станал такъв звяр?

Когато бил едва на три години, майка му била отвлечена от отчаяни поклонници на дявола и по-точно — вещици. Осемте жени набили майката на Карг на кол и запалили огън под нея, след което се хванали за ръце и затанцували в кръг около огъня, пеейки богохулни песни, за да докажат своята преданост към Сатаната. Някои от тях били изловени още тогава и съвсем заслужено пратени на кладата. А когато бил осемгодишен, баща му се записал като доброволец във въстание, организирано някъде в Унгария — родната страна на бъдещия палач. Въстанието било потушено, а баща му — пратен на бесилката заедно с водача. Оттогава Карг намразил до мозъка на костите си вещиците, отговорни за смъртта на майка му, както и предводителите на въстания, заради един от които Екзекутора останал кръгъл сирак толкова малък. Пет години живял в пълна мизерия, без покрив над главата и с парцали на гърба си, петимен за къшей хляб. След това се присъединил към група поклонници, тръгнали към Божи гроб на поклонение. Направил го не толкова от силна вяра, колкото от желание коремът му да бъде пълен и да заспива на топло край лагерния огън. Когато се върнал след година, придружил своите приятели поклонниците до родната им Испания и постъпил на работа в Светата Испанска Инквизиция. За няколко години изучил занаята, тялото му заякнало и Карг започнал да прави това, което умеел най-добре — да бъде палач. Обикалял из целия континент и изпълнявал смъртните присъди. Всички държавни глави и кметове искали да се възползват от уменията му, и то не само защото си разбирал от занаята. Страшният палач взимал много малка цена в замяна на услугите си — само колкото да си купи храна и дрехи. Това бил още един факт, който смразявал сърцата на обикновените хора — Карг не вършел работата си за пари. За какво тогава? Убийството на беззащитни хора, нерядко невинни при това, той вършел методично и с вещина, без да излага на показ някаква вътрешна емоция. Яките му ръце вдигали и спускали със смъртоносна сила меча и брадвата, при което душата напускала завинаги тялото на жертвата; дърпали с лекота лоста, който освобождавал въжето или ножа на гилотината; поднасяли факлата към кладата, където хората изгаряли, надавайки страшни писъци… а по тялото му не избивала и капчица пот. Неговата безчувственост, допълнително закалена от ужасната му работа, спомогнала за запазването на разсъдъка му. Той бил един опасен хищник, надарен с разум — смъртоносна комбинация. Щом мъжете заговорели за него в кръчмата, всичко утихвало на мига, майките плашели вечер децата си с него, старците тайно го проклинали. Неслучайно смятан за демон в човешки образ, Карг си стоял на висота, без да обръща внимание на хорските приказки, тъй както лъвът не обръща внимание на чакалите, които боязливо го чакат да се нахрани и да си отиде, оставяйки жалки остатъци от убитото животно. Според един слух Карг постоянно носел маска, защото лицето му било страшно грозно и той се срамувал от образа си.

Веднъж в един град нейде в централна Англия течал процес срещу четири вещици, обвинени в магьосничество. Присъдата, както в повечето случаи, била „виновни“. Смъртта дишала във врата на жените, точейки косата си, очаквайки ги нетърпеливо, предвкусвайки удоволствието от убийството. Нейният наместник — Карг — стоял небрежно облегнат на ешафода. По мускулестото му тяло нямало нито един косъм, а на главата си носел своята любима маска — черепът на незнайния воин. Били издигнати бесилки за три от подсъдимите, а за четвъртата била приготвена клада. След малко от съда излезли стражите, бутайки грубо пред себе си четирите вещици. Тълпата освирквала дрипавите жени и ги замеряла с гнили плодове и развалени яйца. След малко жените се изкачили по дървените стъпала и застанали пред палача. Той ги огледал щателно, сякаш искал нещо от тях — от четирите нещастни подсъдими, които скоро щели да получат целувка от Смъртта. Три от тях си приличали много — окъсани сиви рокли, сплъстени черни коси, помътнели погледи… Екзекуторът ги подредил в редица и нахлузил клуповете на шиите им. Сетне хванал лоста и изгледал насъбралата се човешка гмеж, която викала и го подканяла да побърза. Карг дръпнал ръчката и дървените капаци под краката на трите жени се отворили. Вратовете на подсъдимите се прекършили и жените увиснали на въжетата, полюлявайки се зловещо, а тълпата викала одобрително. Тогава палачът се обърнал и изгледал косо последната вещица, за която специално била приготвена кладата.