Бранимир Събев - Хоро от гарвани

— Вкъщи, къде другаде.

— Да, ама не позна. Право при гаджето си се изсипал.

— Така е ами, доебало му се като на кон.

— Значи отива той при нея и познай — оная се търкаля в леглото с някакъв друг. Джонсън направил зъркелите на чинии, а ченето му ударило пода.

— Ха-ха-ха!

— Да бе, няма майтап. И знаеш ли оня какво направил? Теглил един кур на гаджето, а после опънал и любовника й. Голям майтап!

Джими се разхили на грубата шега, сякаш беше най-забавното нещо, което беше чувал през живота си. Антонио обаче не се присъедини към смеха му, а остана замислен. Приятелят му забеляза това и го тупна по рамото.

— Какво си се оклюмал, бе? Не е ли смешно…

— Никак не е смешно, право да ти кажа. Знам един случай за войник и приятелката, му който е завършил много тъжно.

— Истина ли е?

— Трябва да е истина, баща ми я е разправял. Случило се, когато той служил — нейде през седемдесетте. Един войник от неговата рота тъкмо се уволнявал. Малко страшничка история.

— Разправяй, и без това трябва да висим тук още толкова време…

Редник Никълъс Галахър се уволнил през март, когато пролетта тъкмо започва и всичко цъфти и се раззеленява. Вървял си уволненият по пътя и се наслаждавал на птичите песни и свободата. Живеел в Оукс Вил — нейде в Мисури, градче с пет-шест хиляди жители. Пътят му минавал през Ривърстоун — град, подобен на неговия. Решил да пресече хълма — така щял да спести три мили от пътя. Новият му маршрут минавал през градските гробища. Галахър не се страхувал от мъртвите, още повече, че било пладне и слънцето прежуряло необичайно силно.

— Както казва лейтенант Пъркинс — подхвърли Джими, — „Мъртвите не хапят“.

— Да, да. Слушай сега.

Пресичал гробищата Ник и се натъкнал на скорошен гроб, богато украсен с венци и букети. Бил гробът на младо, шестнайсетгодишно момиче. „В памет на Джейн Ричардс, 1961–1977“, така пишело на кръста. До букетите с цветя Ник забелязал черно-бяла снимка на покойната и я разгледал. Джейн била много красива. Уволненият войник помислил малко и изведнъж внезапен импулс го накарал да прибере снимката в джоба на ризата си. После побързал да напусне гробището и се запътил към къщи, а вътрешно се борел с чувството да върне снимката обратно на мястото й.

Стигнал до Оукс Вил без произшествия. Вървял по главната улица и поздравявал хората, които го познавали. Най-сетне стигнал до своята къща. Баща му дялкал някаква пръчка с ножа си. Щом го видял, захвърлил ножа и скочил да прегърне сина си.

— Най-после се върна, а, синко?

— Да, татко — усмихнал се щастливият Ник.

Засмели си двамата и влезли в къщата. Дванадесетгодишната сестра на Ник, Кейси, доприпкала като сърничка и увиснала на врата на брат си.

— Най-после си дойде! — изчуруликала тя. — Мислех си, че никога няма да се върнеш.

— Що за измислици? — ухилил се бившият войник и внимателно я върнал обратно на земята. — Естествено, че ще се върна. А ти, като гледам, много си пораснала… Скоро ще въртиш момчетата на малкия си пръст.

Изчервила се малката и извърнала глава. Влязла майката на Ник — Сандра, бършейки ръце в престилката си. Разцелувала завърналия се син по двете бузи и го попитала дали е гладен.

— Да, много — признал той и я последвал в кухнята, а тя мърморела, че е много отслабнал и че в армията много претоварват момчетата, а ги хранят слабо.

— Че права си е жената! — пак се обади Джими.

— Не ме прекъсвай — изгледа го сериозно Антонио и продължи:

Нахранил се до насита младият Галахър с пиле с ориз, изкъпал се и звъннал по един телефон на приятелите си. Бенджамин, Сам и Ей Джей веднага се изсипали при него. Чернокожият Сам носел баскетболна топка.

— Значи свърши вече, а? — засмял се Ей Джей.

— Да. Най-после — потвърдил Ник.

— Разкажи как е там — подметнал Бен.

— Довечера, като отидем в дискотеката. А и искам да ви покажа нещо.

При тези думи Галахър извадил от джоба на ризата си снимката на мъртвата Джейн и я показал на тайфата.

— Това е тя — казал им той.

— Коя? — опулил се Сам.

— Гаджето му, глупчо — прекъснал го нетърпеливо Ей Джей. — Как се запознахте?

— Всичко ще ви разкажа довечера. А сега хайде да отидем в старото училище да вкараме няколко коша.

Всички тръгнали след Ник. Сам се влачел отзад на опашката и си мърморел: „Че кога успя да намери време за момичета, пък и да свали една?“ В крайна сметка обаче свил рамене и продължил след приятелите си.

Вечерта цялата компания се събрала в клуб „Дивата Роза“. Четирите момчета пиели бира и правели планове за живота си отсега нататък. От време на време Ник разказвал по някоя смешна история от казармата и всички дружно се смеели.