Бранимир Събев - Хоро от гарвани

— О, благодаря ви, благодаря! — изхленчил големият мъж.

Преместили Кейн в килия 234 и той се успокоил, но затворниците продължили да шушукат. Какво е накарало този огромен мъж, който не се страхувал от нищо, да пищи посреднощ като малко дете? Кошмар може би, или просто вече губел здравия си разум? Никой не повярвал, че му се е привидял стария Сами — всички го подкачали за това, но с намеци, защото огромният негър си оставал опасен човек. Ала от този ден нататък той се променил. Стоял си мирно и тихо, с никого не се заяждал, не се биел и вече не насилвал по-кротките пандизчии. Излежал си присъдата, напуснал затвора и се хванал на работа в някаква автомивка. Повече никой нищо не чул за него.

Не след дълго в празната килия 555 настанили Боско, дребния крадец от килия 556. И още същата нощ всичко се повторило. Няколко минути след полунощ трима надзиратели и заместник-директорът на затвора влезли в злополучната килия. В ъгъла се бил сврял Боско и крещял с плачевен глас, а насълзените му очи били отправени към зарешетената дупка в тавана. Крещял някакви неразбираеми фрази на родния си френски и не спирал да вика, дори когато го изнасяли от килията.

— Не си измислям! — сопнал се Жан-Батист Клодел, известен повече като Боско. — Дебелият Кейн не беше луд. Видях го така ясно, както виждам вас.

— Какво ви става, бе? — изсъскал заместникът. — Всички сте започнали да откачате. Знаете ли какво ми докарвате до главата с вашите измислици?

— Беше точно такъв, какъвто го описа тлъстото негро — продължавал да дърдори Боско. — Виси си на чаршафените ивици с рошава глава, а очите му светят с една такава червена светлина. Езикът му беше виолетов и провиснал от устата, а от него се точеха лиги.

— Не знам какво да ви правя. Ще те преместя някъде на първия етаж, където се надявам да не ти се привиждат умрели, а засега тази килия ще остане празна.

Така и станало. Преместили Боско на първия етаж и оставили килия 555 без обитатели. Затворниците подновили старите клюки с нова сила, сега участвали даже и надзирателите. Хубаво, привидяло му се нещо на един затворник, ама сега същото го видял и друг. И то по едно и също време — в полунощ. Шансът и двамата да са се побъркали по един и същи начин бил нищожен. Но след дълги спорове всички стигнали до единодушно решение — килия 555 е прокълната, защото в нея витаела душата на самоубил се човек, която не можела да намери покой и затова по-добре да не ти се налага да ходиш там.

Минало известно време и в затвора пристигнал нов „турист“. Казвал се Били. Никой не знаел другите му две имена, нито дали има прякор и какъв е той. Всички го наричали просто Били. Този Били бил спец в краденето на коли — хлапак на двайсетина години, който гордо си крачел из панделата, сякаш е на баща му. Заместникът решил да си направи шега и настанил хлапето в килия номер 555.

— Ще те сложим там — хилел се заместникът. — Как ти се струва?

— Не ми пука къде ще ме сложите. Най-добре да ме настаниш в леглото при жена ти — там ще ми е най-гот.

Усмивката изчезнала от лицето на заместника така бързо, както се била появила.

— Мери си приказките, момко. Тук не е за устатковци като теб. На твое място не бих се надувал, ако са ме хванали да карам крадено камаро с половин кило хашиш в багажника.

— Гепихте ме, щото бях напушен. Иначе едва ли щяхте да ме хванете така лесно. Колкото до това да си меря приказките — намери ми подходящи везни за тая работа.

— Джордж, закарай мистър Били в новия му дом — строго казал заместникът. — Надявам се да му хареса.

Якият надзирател хванал кльощавия крадец на коли и го помъкнал нагоре. На излизане обаче Били успял да се ухили и да подхвърли нагло:

— Пак ти казвам, при жена ти щеше да ми е най-добре…

Надзирателят набутал младока в килията и щракнал ключа.

— Ако случайно се разкрещиш през нощта, момко, ще бъда наблизо, да знаеш — казал надзирателят на тръгване и му смигнал.

— Що за глупост — да крещя? — недоумявал на глас Били.

От отсрещната килия 556 се появило съсухрено старче с оредяла бяла коса, стърчаща във всички посоки.

— Да, синко. Който пренощува в тази килия, неизменно вижда духа на Сам Макенроу в полунощ и се разкрещява от ужас.

— Ама че глупости. Духове не съществуват, дядка.

— Ще видим, ще видим. Когато бях млад, и аз бях така самоуверен като теб. А и тогава…

— Добре, добре, остави ме на мира да поспя — махнал досадно с ръка Били. — Вие старците винаги разправяте наляво-надясно какво е било, като сте били млади. А аз съм уморен и не искам да те слушам.