Бранимир Събев - Хоро от гарвани

— Ей, Кейн, как е, справяш ли се? — хилел се от насрещната килия кльощавият Боско, дребен джебчия, останал с десетина прогнили зъба и стискащ цигара в кривите си пръсти.

— Ти как мислиш? — задъхано отвръщал тлъстият негър, докато работел полуприпадналия Сам.

— Гледай другия път да му туриш един пешкир в устата — избоботил от килия 554 някакъв тип с белези по лицето и татуирани ръце. — Че току-виж си прехапал езика от кеф този твой застаряващ любовник.

— Ще го запомня — ръмжал Кейн, докато се празнел. Точно както Сам се изпразвал в задника на младата брюнетка, докато я изнасилвал.

И така било всеки ден. Цели три месеца. Често се случвало останалите затворници да си присвояват това-онова от храната на Макенроу в столовата. Старият продавач на цигари не смеел да направи или каже нещо. Цял живот бил кротък, смирен човек, но в един кратък миг на умопомрачение извършил нещо, което провалило остатъка от съществуването му. Най-вече му липсвала свободата. Но съдбата е жестока и неумолима — когато реши да промени живота на някого, тя го прави бързо, болезнено и необратимо, независимо дали го искаш или не… дали си го заслужил или не.

Ала нервите на Сам Макенроу не изтраяли дълго. Някъде през четвъртия месец от пребиваването си в затвора той решил да сложи край на живота си. Много малко хора на този свят притежават истинска воля, а Сами далеч не бил от тях. Затова една нощ, когато дебелият Кейн сумтял и хъркал, Сам станал тихо от леглото. Дъното на пижамата му било цялото в кървави петна — спомени от лудориите на съкилийника му. Старият продавач на цигари се взрял в малката дупка над главата си — правилен квадрат, разделен на девет по-малки квадратчета с помощта на четири железни пръчки, пресичащи се две по две под прав ъгъл. Било полунощ, а навън имало пълнолуние — прокобен час. Затворникът измъкнал от калъфката на възглавницата си въжето от чаршафени ивици, което бил направил скришом по-рано през деня. Направил бързо примка и навил ритуално въжето тринадесет пъти около примката, та да се получи истинско бесило. Взел един стол от килията, покачил се на него и завързал въжето за една от стоманените пръчки на тавана. После сложил клупа на шията си и го затегнал. Макенроу погледнал за последен път звездите, въздъхнал и скочил напред, увисвайки в центъра на килията.

Въжето издържало. Вратът на Сам също. Той ритал малко, след което се успокоил и душата напуснала тялото му. Останал само оцъкленият труп, облечен в окъсан потник и долнище на пижама.

Случилото се било разкрито чак на сутринта, когато надзирателите дошли да будят затворниците за закуска. Изнесли тялото и го погребали в градските гробища. Ала съвестта започнала да гризе огромния негър, както и някои от затворниците. Те били гузни, защото докарали Сам до състояние да се самоубие. Кейн не се стреснал, като съзрял съкилийника си да виси насред средата на стаята — и друг път бил виждал мъртъвци. Но фактът, че е виновен за смъртта му не му давал покой.

И тогава се случило нещо, което накарало всички затворници да заговорят. Три дни след самоубийството на Сам Макенроу шестима надзиратели нахлули през нощта в килия номер 555, където Кейн се търкалял полугол на пода и не спирал да пищи. Пищял с все сила като ужасена жена, а по тлъстото му лице течали сълзи. Надзирателите го изкарали с мъка от килията, като го налагали с палки и го ритали с подкованите си кубинки. Негърът се успокоил чак когато го закарали в лечебницата и го напръскали с вода. Тогава започнал да бърбори през сълзи как се събудил и съзрял Макенроу да виси на чаршафеното въже, а очите му светели в мрака с тъмночервена светлина.

— Истината ви казвам, не съм луд — подсмърчал Кейн. — Видях го да виси и да се поклаща на въжето си, а очите му светеха. Даже ми се усмихна, а от устата му капеха лиги!

— Ти си се побъркал! — скарал му се заместник-директорът на затвора. — Виждаш нереални неща: как ще виси от тавана, като преди три дни го смъкнахме оттам и го погребахме! Сигурно си сънувал.

— Знам, че няма да ми повярвате — бършел си очите негърът. — Обаче знам кога сънувам и кога съм буден. Той беше там!

— Да не си дрогиран? — изгледал го изпод вежди заместникът. — Знам, че по някакъв начин успявате да вкарате наркотици тук…

— Не, не е така! Моля ви, не ме връщайте повече там!

— За първото все още не мога да ти повярвам, но за второто ще взема мерки. Точно под покрива си, а от оная дупка на тавана духа вятър. Може пък да е повял повечко в празната ти кратуна. От днес ще бъдеш в килия 234.