Бранимир Събев - Хоро от гарвани

— Кои сте вие и какво искате? — попитала тя.

— Ние сме пратеници на губернатора — отговорил първият. — Дойдохме във вашия град, защото подозираме, че в него има вещици.

Нито мускулче не трепнало по лицето на Бетси.

— Какво искате от мен? Да ви кажа имената на тези, които са вещици ли?

— Ние проверихме всички заподозрени — отвърнал вторият, а в гласа му се прокраднала заплашителна нотка. — Останахте вие, госпожо О’Харисън.

— Първо не съм госпожа, а госпожица. И второ, откъде накъде си помислихте, че съм вещица? — разсмяла се Бетси.

— Самият кмет ви посочи. Освен това разговаряхме с един стар рибар, който живее на другия край на града, и той също ни упъти към вас — казал третият.

Сега вече жената се смеела с цяло гърло.

— Оня изкуфял дъртак Хък ли? Значи е казал, че съм вещица. Ха-ха-ха! Колкото до кмета…

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса… — започнал четвъртият.

— На никакви въпроси няма да отговарям — прекъснала го Бетси. Смехът й бил затихнал, а очите й не предвещавали нищо добро. — По-добре се обърнете и си идете, откъдето сте дошли. Иначе… може и да пострадате.

Четиримата мъже се спогледали един друг, а от небето започнал да пръска лек дъждец. Първият от тях направил крачка към жената и заявил решително:

— Ще се наложи да дойдете с нас до града.

— Никъде няма да ходя.

— Предупреждавам ви, че…

— Заплашваш ли ме? — изсъскала Бетси. Останалите трима мъже започнали да се прокрадват към жената. Първият пристъпил към вещицата и протегнал ръка.

— Елате с нас, защото в противен случай…

С ръмжене вещицата плеснала ръката настрана и забила нокти в очите на човека. После рязко дръпнала надолу, оставяйки кървави бразди по бузите му. Той изревал и се хванал за лицето, докато другите трима наобикаляли вещицата като гладни вълци. Бетси се хвърлила към единия и го захапала за гърлото. Струя кръв бликнала от раната, а мъжът с хъхрене се сринал на земята. Вещицата рязко се обърнала и пронизала с погледа си останалите двама, които се дръпнали назад и започнали да бъркат под палтата си, трескаво търсейки ножовете. Бетси се ухилила, а от брадичката й се стичала кръв и капела на земята. Внезапно тя се хвърлила към единия и му прерязала гърлото с острите си като бръснач нокти. Последният успял да извади ножа си и замахнал, но Бетси хванала китката му и я стиснала като в менгеме. Мъжът изцъклил поглед, когато ножъг преминал между ребрата му и достигнал сърцето. Същата участ сполетяла и другаря му с издраното лице.

Робинята на дявола стояла изправена до четирите трупа с ръце на кръста, а лицето и дланите й били плувнали в кръв.

— Значи така, а — процедила през зъби тя. — Хората пращат правителствени копои да ме хванат и екзекутират. Значи вече нямат нужда от услугите ми. Ще отвърна на злото със зло и ще им отмъстя!

Бетси отметнала глава назад и започнала да се смее кресливо, като хищна птица. Дъждът вече валял силно и отмивал кръвта от лицето на вещицата.

Оттогава започнали мъките на хората от градчето. Първо намерили кмета мъртъв в собственото му легло. Открила го жена му, която запищяла от ужас, когато на сутринта се събудила и като се обърнала на другата страна, видяла съпруга си с втъкнат в гърлото нож. После започнали да измират стадата на местните жители и по вратите на къщите им да се появяват странни символи, надраскани с тебешир. Проверили къщата на вещицата, но тя била празна. Не след дълго намерили стария Хък, обесен на едно дърво с главата надолу. Отмъщението на Бетси нямало край. После започнали да изчезват деца от градчето и хората кипнали. Сформирали хайка от двадесет души и започнали да претърсват гората, но не открили нищо. Единственият резултат бил, че почти половината от групата изчезнали необяснимо. Вещицата Бетси продължила със своите удари по градчето чак до избухването на Войната за независимост — измирали хора и животни, изчезвали деца, пламвали пожари и къщи изгаряли до основи. След края на войната изведнъж Бетси спряла и оттогава никой нищо не чул за нея, нито знаел жива ли е изобщо. Плъзнала мълвата, че отишла в Европа, където загинала от ръката на ужасяващ палач, известен просто като Екзекутора.

Никол спря да разказва и с треперещи ръце отпи от кафето си. По лицата на приятелките й вече нямаше и следа от предишната нахаканост, а само страх. Те изглеждаха такива, каквито бяха в действителност — три малки момичета, уплашени от една страшна приказка.