Бранимир Събев - Хоро от гарвани

— Сега разбирам колко те е било страх като малка — промълви Трейси.

— И аз — тихо каза Елинор. — Колко е часът всъщност?

— Десет и пет — отвърна Никол. — Хайде да си ходим.

— Хайде — съгласи се Трейси. — Карла, може ли сметката.

Библиотеката в Масачузетския университет беше почти празна — както всеки друг петък следобед. Повечето студенти си стягаха багажа още предния ден и след приключване на лекциите в петък хващаха автобуса или влака, а нерядко волана на личния си автомобил и отпрашваха към родните места. Някои си тръгваха още в четвъртък, а други — дори в сряда вечерта. Бързаха да се махнат от шумния, негостоприемен град и да се приберат вкъщи, където майките им бяха приготвили вкусно ядене и им вземаха от ръцете саковете с мръсното пране. Тогава студентите прекарваха един вълшебен уикенд — петък вечер купонясваха, цяла събота гледаха телевизия и мързелуваха, а вечерта се натискаха с гаджето. След това идваше омразната неделя — когато си приготвяха багажа и трябваше да се връщат в големия град, където учеха.

Неприязънта от завръщането беше силна и неподправена. В този град трябва да се пести всеки цент, в този град може да ти се случи всичко, в тясната мизерна квартира няма дори портативен телевизор… и най-вече я няма грижовната майка, която да ти сготви, да те изпере или просто да ти почисти дрехите и обувките. Грижовната майка, която сега ти тика в ръцете пари и строго ти нарежда да не ги харчиш за глупости — нареждане, което си сигурен, че ще пренебрегнеш, преди още да си преполовил пътя към големия град. Сетне мама те целува по бузата, моли те да се пазиш, после ти маха за сбогом заедно с по-малкия ти брат или сестра. Баща ти не те изпраща — той или е богат бизнесмен, разведен с майка ти и навестяващ ви веднъж в месеца, колкото да остави пари за учебници, или спи дълбоко в стаята на първия етаж, изморен до смърт от работа. Да, защото работи на две места едновременно, за да издържа следването ти и тайничко се гордее като цар пред всичките си колеги и съседи със своето дете, което е студент и „ще стане голяма работа това хлапе, слушайте какво ви казвам“. А ти пътуваш през най-различни малки градчета и зяпаш дърветата през прозореца, докато накрая пристигнеш и пак отиваш да караш лекции и семинари в университета. Университета с неговите просторни аудитории и недобросъвестни колеги, пушещи тайно в тоалетните. Университета с беловласите професори, които честичко забравят цели пасажи от лекцията, но никога не забравят да разкажат някой простичък виц и да разсмеят цялата аудитория, което им доставя повече удоволствие, отколкото самата лекция. Университета с асистентите, които винаги са готови да отговорят на всеки твой въпрос, а тайничко ти правят мръсно и се стремят всячески да те прецакат на изпита — че как иначе, нали ако изкараш прекалено много отлични оценки, току-виж си ги изместил от мястото им…

И така я караш няколко години, докато накрая се съберете всички в просторния двор, облечени в идиотските черни роби и с още по-идиотските квадратни шапки с пискюлчета на главите. Седите на столовете, преметнали пурпурни шалове през рамо, смеете се и се бъзикате с всичко и всички, а студентите от по-долните курсове са се насъбрали да ви зяпат и си повтарят, че скоро, много скоро ще бъдат като вас. Слушате приветственото слово на декана, което завършва с пожелание за здраве и щастие и довечера да не прекалявате много с алкохола, който ще се лее къде ли не. После се изтъпанва ръководителят на катедрата и с дрезгавия си старчески глас ви вика по име. Ти отиваш, нахилен до уши, здрависваш се с него и получаваш заветната диплома, в името на която си вложил толкова време, труд, усилия и средства. Ръководителят се опитва да се пошегува, ала забравя какво има да каже и ти го потупваш снизходително по рамото, след което се обръщаш към насъбралото се множество и му наговорваш куп глупости, от които всички се превиват от смях, а доцентите и професорите се подсмихват под мустак и също се мъчат да не се разсмеят с цяло гърло. Завършваш с някои неприлични подмятания към красивите колежки, от което те се изчервяват до уши, а поредният студент вече те изблъсква и на свой ред започва да дрънка глупости на микрофона. След това слизаш гордо, надут като паун, връщаш се на мястото си и изчакваш и последния студент, който винаги се оказва отговорникът на групата и ви казва, че вие — випуск ’XX — сте най-добрите и след възторжени крясъци, много откраднати целувки и хвърчащи шапки във въздуха се нареждате един до друг и специално повикан фотограф ви снима всичките — усмихнати млади хора, развяващи дипломите си към него. Тук е и цялото ти семейство, пременено празнично, и те очаква. Следват много прегръдки и целувки, после се качвате в колата и баща ти дава газ, като не спира да разправя по целия път какви лудории е правил, докато е бил млад — което често кара майка ти да свива сърдито устни. Вече пристигате в родното градче, а там те очаква старата двуетажна къща, която те приветства с добре дошъл. Тук е старата ти компания, тук е скъпата ти приятелка, с която ходите още от десети клас и за която знаеш със сигурност, че ще стане твоя съпруга и спътница в живота. Следва една купонджийска вечер, в която обикаляте заведенията из града с кадилака на някой от приятелите ти, вдигате шум до бога, а ченгетата си затварят очите за лудориите ви — нали и те ви познават. После се събуждаш на другия ден към обед с мътни или направо несъществуващи спомени от преживяното снощи и ужасен махмурлук. След като изтрезнееш достатъчно, незабавно въртиш един телефон на отговорника на групата, който също е станал току-що, и след като напсувате дружно фотографа, понеже се бави със снимката на курса при завършването, отговорникът ти доверява, че фотографът ще направи цял албум — албум, уникален за всеки випускник. И за това ще иска двайсет и девет долара и деветдесет и пет цента. Мърмориш под нос, че това си е пладнешки обир — цели трийсет кинта за няколко страници снимки, но накрая въздъхваш и се примиряваш, след което още същия следобед изпращаш пощенски запис до фотографа, чийто адрес сте си записали още през последния учебен ден. И след една седмица пощальонът оставя колет, в който се мъдри въпросният албум. Утешаваш се, че все пак човекът си е заслужил трийсетте долара — албумът е безупречен, изпипан докрай и както трябва. Цял ден разглеждате албума със семейството, после с приятелите и гаджето, което се муси всеки път, когато посочиш някоя хубава колежка и обясняваш коя е, каква е и откъде е. Докато накрая вечерта, преди да си легнеш, изваждаш дипломата и я разглеждаш задълбочено, мислейки си — ей, най-накрая, сега всичко вече ще се нареди, тук този мръсник можеше да ми пише повече, ама карай… след което я заключваш в чекмеджето и се просваш на леглото с мисълта, че вече си голяма клечка и съвсем скоро ще се втурнеш напред в живота със скоростта и силата на парен локомотив. А снимките в албума от университета ти ще пожълтеят с времето и след много години ще ги показваш на внуците си с мисълта, че нищо не е вечно на този свят и животът отлита подобно на есенен лист, подет от вятъра.