Бранимир Събев - Хоро от гарвани

Майкъл остави потресен листовете. Ако това действително беше истина… Младият евреин затвори непрочетения учебник и се огледа крадешком. Никой не гледаше към него, когато той тихомълком сгъна пожълтелите страници и ги прибра във вътрешния джоб на сакото си. После стана и върна учебника обратно на мястото му и напусна библиотеката, махвайки с ръка на чаровните библиотекарки, които вече го познаваха по име. Младежът излезе на улицата, където вятърът вееше силно и сякаш се опитваше да му каже нещо. Майкъл вдигна яката на сакото си и се затича с всички сили към неизвестността.

Трябваше да унищожи останалите две книги.

Стърженето на верижните триони отекваше в гората подобно рева на разгневена мечка. Четиримата мъже стискаха здраво резачките, а яките им мускули изпъкваха по голите до кръста тела. Всеки носеше жълти очила, с които пазеше очите си от стружките. Беше късен юлски следобед и слънцето прежуряше безмилостно, сякаш искаше да изгори земята и всичко живо по нея. Над целия щат Охайо тегнеше горещина и всичко живо се бе скрило на сянка. Не се обаждаше птица, нито се чуваше скрибуцането на цикадите. Само ревът на бензиновите триони и падането на отрязаните дървета нарушаваше покоя на гората.

Единият от мъжете — Елиът, здравеняк на около двадесет и пет-шест години — спря резачката и махна предпазните очила. Пот се лееше от челото му и от обръснатата глава — беше просто подгизнал.

— Стига толкова работа за днес, а, момчета? Хайде да се прибираме вече. И утре е ден, пак ще дойдем.

Останалите кимнаха и също изключиха трионите. Без да кажат и дума, мъжете събраха багажа си и го натовариха в паркирания недалеч пикап. После се качиха и единият — чорлав блондин — запали автомобила и потеглиха към града. Никой не говореше — умората от повалянето на горските великани не предразполагаше към приказки. Елиът, техният шеф, се почесваше зад ухото и мислеше към кой парцел да се насочат на следващия ден. Постепенно мислите му се зареяха и се отнесоха към дома, семейството, петгодишния му син Ерик и красивата му съпруга Айви, бременна в петия месец с второто им дете. Мечтаеше час по-скоро да се прибере вкъщи, да си вземе душ и да се нахрани като лъв. Вече си представяше как разрошва на шега главата на сина си, когато едната гума на пикапа налетя на дупка и бръснатата глава на Елиът се трясна в покрива.

— Гледай къде караш, Бари! — изръмжа ядосано шефът на дървосекачите.

Блондинът смотолеви някакво извинение и продължиха по пътя. Елиът отвори прозореца и се облегна, подавайки лакът отвън. Мечтите за дома бяха изчезнали безследно. На тяхно място като неканени гости се настаниха терзания за сегашната му работа — за непосилния труд, който полагаха, за бензина, който трябваше да вземе утре за резачките, за извозвачите, които след няколко часа щяха да дойдат с трактори и огромни ремаркета… Щяха да нарежат повалените дървета на трупи и да ги натоварят. На сутринта нямаше да има нито едно паднало дърво — само стружки. Тогава Елиът и подчинените му — Бил, Бари и Харисън — пак щяха да започнат да режат дърветата. Така я караха вече цели седем месеца, а ангажиментите на всички изтичаха в края на годината. Елиът с тревога си мислеше какво ли щеше да стане, ако дебелият директор господин Честърфийлд не подновеше договорите им… Щеше да остане без работа и с жена и две деца, които искат да ядат. Тръсна глава и се помъчи да прогони черните мисли. Човек във всички случаи трябва да бъде оптимист и да вярва в себе си. Иначе по-добре да си изкопае една дупка в задния двор и направо да ляга в нея.

Вече наближаваха Клатърбък, когато след завоя се появи прословутият бар „Черната Пантера“. Елиът попита шофьора:

— Какво ще кажете да изпием по бира при стария Джейкъб? Гърлото ми съвсем е пресъхнало.

— И моето, шефе — отвърна Бари и паркира точно пред бара.

Другите двама — Бил и Харисън — закимаха в съгласие.

Четиримата дървосекачи влязоха и по навик се настаниха на бара. Заведението беше почти празно — на маса до прозореца седеше влюбена двойка, а в единия ъгъл дремеше стар пияница. Джейкъб — барман и собственик на „Черната Пантера“ — се ухили и подаде ръка на Елиът.

— Как си, шефе? — пошегува се барманът.

— Добре съм, Джей. Дай четири бири.

— Веднага.

След малко четири халби стояха пред дървосекачите, а Джейкъб се захвана да мие чаши. Елиът му плати, отпи от бирата с колегите си и въздъхна с наслада.