Бранимир Събев - Хоро от гарвани

— Ето това е истината — блажено се ухили Харисън.

— Хей, знам какво ще ви повдигне настроението — обади се Бил, който досега не бе обелил и дума.

— Какво? — попита Харисън.

— Една история. Ще ви разкажа нещо. Може да ви се стори като фантастична приказка.

— От дете обичам да ми разказват приказки — каза Бари и отново показа отвратителните си зъби.

— Ти още си дете, Бари — смъмри го Елиът. — Хайде Бил, разказвай.

Джейкъб бармана също се заслуша.

Тази история със сигурност ще ви заинтригува — не само защото е страшна и тайнствена, а и защото се разказва за дървосекачи. Някъде в началото на века, нейде из необятните канадски гори живял един дървар със своята красива съпруга. Той изкарвал прехраната си като сечал дървета и ги прекарвал по реката до града, където ги продавал. Къщата, в която живеел този дървар, била направена собственоръчно от него. Представлявала проста едноетажна постройка от дървесни трупи с две врати и два прозореца. Вътре била разделена на две части с дървена стена — едната част представлявала кухнята, а другата — спалнята. Така живеели дърварят и неговата съпруга — просто и спартански в малката си дървена къщичка насред гората. Били самотни, но самотата не ги измъчвала — те не обичали града с неговите шумове, караници и заможни господа, които важно крачели по улиците. Били щастливи, понеже се обичали и не искали нищо друго от света.

Дърварят, който се казвал Матю, често ходил за дърва в гората заедно със своите приятели — Боб, Къстър и Джошуа. Не били редки моментите, когато четиримата мъже нарамвали брадвите и се отправяли заедно навътре в гората, за да изкарат прехраната си с честен труд. Тримата приятели на Матю живеели в града, всичките били женени и имали поне по две-три деца. Само Матю и съпругата му си нямали челяд — това бил единственият мрачен облак на небосклона на тяхното щастие. Въпреки че били минали шест години, откакто Матю за пръв път пренесъл на ръце своята Беки през вратата на дървената къщичка, Господ още не ги бил зарадвал с рожба. Ала простодушният дървар не се отчайвал — той вярвал, че не след дълго ще се сдобие със син, който ще го наследи или с дъщеря, която да помага на майка си, докато той отсъства от къщи.

Веднъж четиримата другари навлезли много дълбоко в гората — никога досега не били стигали толкова навътре, в самото сърце на леса. Времето било мрачно и мъгливо. Сиви облаци покривали небето, а дъхът на мъжете излизал на пара. Говорели малко и тихо, сякаш се страхували да не събудят някое древно зло в гората.

Изведнъж тясната пътека свършила и дърварите се озовали пред зловонно блато. На брега на блатото растял огромен дъб, който се извисявал на десетки ярдове над земята, а стъблото му било толкова дебело, че всичките едвам биха го обгърнали. Очите на Матю светнали и той облизал устни.

— Не мислите ли, че това дърво е някак си не на място тук, а, момчета? — язвително попитал той.

— То и блатото не е на място, ако питате мен — отговорил Боб, който не спирал да се оглежда около себе си, сякаш очаквал някаква опасност.

— А аз мисля, че нашето място не е тук — убедено отвърнал Джошуа. — Направо тръпки ме побиват. Хайде да се връщаме. Мисля, че ей оная пътечка там ще ни изведе право на реката…

— Я не се излагайте! — смехът на Матю отекнал злокобно в гората. — Този дъб стои на брега на това блато поне от няколко века. Според мен прекалено дълго време е тук. Ще му видя сметката.

— Стига глупости, Матю — обадил се Къстър. — Има да го сечеш поне една седмица. А е и много далеч от реката — има да го кълцаш и пренасяш парче по парче…

Но Матю сякаш бил оглушал. Плюл си на ръцете, свалил брадвата от рамо и тръгнал към дъба.

— Приказвайте си — презрително отвърнал той, замахнал и стоманеното острие се впило с жвакащ звук в стъблото на вековното дърво.

— Стига, човече, зарежи го този дъб — казал Джошуа. — Хайде да вървим, пътечката не е далече…

— Оставете ме на мира! — изфучал Матю. — Сам ще си отсека дървото и сам ще си го пренеса. За нищо не ви бива — уплашихте се от един нищо и никакъв дъб!

Тримата млъкнали. Честта им на дървари била засегната. Отдръпнали се по-настрани и загледали как техният инатлив другар се мъчи. Брадвата на Матю била здрава и добре наточена — в острието й човек можел да се оглежда. Ударите на дърваря отеквали в гората, а от дънера хвърчали парчета кора и дървесина. Но работата не споряла, вековният дъб не се давал така лесно. Постепенно секачът започнал да се уморява. Ръцете му отмалели, пот избила на челото му, а той задишал запъхтян като кон, препускал десетки мили. Накрая Матю се ядосал, събрал цялата си сила и замахнал с рев.